Роберт Джордан - Конан Разрушителя

— Зад следващия хълм, Конан — каза Малак неочаквано. — Селкит да ме прободе, ако лагерът на Акиро не е там. Ако не бях пуснал котва в Шадизар, аз самият бих избрал това място.

— Вече три пъти го казваш — отвърна му Джина раздразнено.

Дребният човек вдигна рамене и се нахили.

— Дори и аз правя грешки от време на време, миледи. Но ви уверявам, че този път съм прав.

Конан тръгна нагоре по склона и изпод копитата на коня му се затъркаляха камъни. Кимериецът вече беше започнал да се чуди, дали Малак изобщо има представа в коя посока се намира Акиро. Той достигна върха на хълма и изръмжа: „В името на топките на Хануман!“

— Дръж си езика пред Джина! — озъби се Бомба̀та; но когато отиде при Конан, промърмори: „В името на карантиите и мехура на черния Ерлик“.

Под тях наистина беше лагерът на Акиро — груба колиба от глина и камък, построена в подножието на хълма. Ръцете и краката на закръгления жълтокож магьосник бяха завързани за един кол, забит пред колибата, а струпаните около краката му клони тъкмо започваха да се разгарят. Пред разгарящия се огън стояха трима души, обърнати с гръб към хълма, с отметнати към небето глави и разперени напред ръце, така че дългите им бели мантии висяха под тях като криле. Всичките пееха монотонно. Повече от двадесетина мъже, чиито мръсни дрипи контрастираха с традиционните жречески дрехи на тримата, гледаха, ревяха и одобрително размахваха копията си.

— Никога не съм обичал особено много Акиро — промърмори едва-едва Малак.

— Необходим ни е — отговори Конан. Той погледна към Бомба̀та, без да задава въпрос, но заморанецът го прочете в очите му.

— Не, варварино. Ако това е човекът, заради когото изминахме целия този път, това си е твоя работа.

— Защо приказвате — гневно ги прекъсна Джина — вместо да помогнете на онзи беден човек долу? Бомба̀та?

— Аз съм длъжен да те пазя, дете. Нима очакваш да отида заедно с теб долу, между онези диваци, или пък да те оставя самичка, въпреки опасността наоколо да има и други?

— Все още имаме време да тръгнем за Аренджун — каза Малак.

— Напред към Акиро, Малак — заповяда Конан и измъкна сабята си, а залязващото слънце блесна в острието й с предупредителна червенина. — Той не може да издържи дълго на тези пламъци. — Като каза това Конан, заби пети в хълбоците на коня и препусна надолу по хълма.

— Донар да ми е на помощ — каза Малак зад гърба на Конан — като си помисля що за хора са онези, които са могли да завържат един магьосник! — Докато мърмореше молитви към половин дузина богове, нисичкият крадец отвърза коня, който караше за Акиро и препусна след Конан.

Конан нападна безшумно, чаткането на подкованите копита по камъните беше заглушено от виковете и пеенията на въоръжените с копия мъже пред него. Конят му се вряза сред тях, изблъсквайки от двете си страни кряскащите хора като кораб, който пори вълните. Други се хвърлиха към него с насочени копия, но за момент той ги остави без внимание. Облечените в бяло трима мъже нито прекъснаха монотонното си пеене, нито отместиха поглед от Акиро. Сигурно това поведение се дължеше на някаква магия, но кимериецът беше сигурен, че ако искат да спасят Акиро, всичко трябваше да бъде прекратено.

Конят на Конан връхлетя върху тримата, изпод копитата му се чу писък и хрущене на кости. Високият младеж нямаше никакви угризения на съвестта заради това, че беше връхлетял откъм гърба. Това не беше забавление, а по-скоро война. Тези хора искаха да убият негов приятел и той беше готов на всичко, за да ги спре.

Човекът в дълга мантия отдясно на него се озъби и измъкна кама от широкия си ръкав. Кимериецът гледаше ужасѐн, макар че онзи вече беше замахнал със сабята си. Озъбената уста беше пълна с изпилени като игли зъби, а под нея висеше огърлица от изсушени човешки ръце. Малки ръце. Детски ръце.

Конан за пръв път издаде звук, откакто се беше спуснал от върха на хълма — гръмогласен рев, който удари като стомана тази отвратителна, изпълнена с остри зъби паст. С гъргорещ писък човекът се олюля от удара на сабята. Ръцете с нокти на граблива птица се вдигнаха, за да докоснат размазаното лице; кръв шуртеше между треперещите пръсти и оцветяваше в кървавочервено светлата мантия. А после Конан нямаше никакво време да мисли за магьосника, ако той наистина беше такъв, или за последния от тримата жреци, който, изглежда, бе изчезнал. В първия момент последователите на тримата сякаш бяха парализирани от изненада. После те се окопитиха и нападнаха.