Роберт Джордан - Конан Разрушителя

Конан го измери следен поглед. В трептящата горещина избухна ярост, която едва успяваше да овладее. Думите му бяха решителни и сурови.

— Извадѝ сабята си, заморанецо. Само я извадѝ и си мъртъв. Аз мога лесно да заведа Джина до ключа и без теб.

Изведнъж Джина застана с коня си между двамата разгорещени мъже. За тяхна изненада големите й кафяви очи гневно искряха.

— Спрете и двамата! — заповяда строго тя. — Вие сте длъжни да ме придружите до ключа. Как ще можете да сторите това, ако се вчепкате едни в друг като кучета?

Конан примигна, без да вярва на очите си. Ако беше видял как мишка напада котка, нямаше да бъде изненадан толкова много.

Бомба̀та остана с отворена уста по средата на думата си. После той я затвори и пъхна обратно сабята в ножницата.

— Тръгваме към планините — каза Бомба̀та навъсено.

Конан безмилостно потисна гнева си, който заплашваше отново да пламне. Той умееше да контролира чувствата си така сигурно, както сабята. Външно спокоен, кимериецът обърна коня си на юг.

— Ти не можеш! — извика Джина. Малкият й юмрук заудря разочаровано върху седлото. Властният й вид се разколеба като коприна, понесена в полъха на вятъра. — Конан! Ти трябва да следваш пътя, които аз ти показвам. Ти си длъжен .

Едрият кимериец спря, въздъхна и погледна през рамо.

— Джина, това не е игра, която се играе в градините на двореца на леля ти. Аз върша онова, което трябва, а не това, което ти очакваш от мене.

— Според мен то много прилича на игра — каза Джина нацупено. — Като огромен лабиринт, само че ти отказваш да играеш.

— В този лабиринт — каза й Конан, — смъртта ни чака зад всеки завой.

— Разбира се, че това не е вярно! — Лицето на стройната девойка беше обхванато от ужас. — Леля ми ме е отгледала, за да участвам в тази игра. Тя е моето предопределение. Леля ми не би ме изпратила, ако имаше и най-малка вероятност да пострадам.

Конан я загледа.

— Разбира се, че няма да пострадаш, Джина — каза той бавно. — Аз ще те заведа при ключа и съкровището, и ще те върна в Шадизар. Обещавам, че няма да допусна да ти се случи нищо лошо. Но сега ти трябва да дойдеш с мен, защото може би ще имаме голяма нужда от способностите на човека, когото търся.

Конан тръгна на юг, а Малак и Джина тръгнаха след него. Човекът с белязаното лице, навъсен като градоносен облак, ги последва на известно разстояние след тях.

В стаята с огледала в кристалния дворец нямаше никакви сенки. Яркочервената светлина беше изчезнала и сърцето на Ариман беше възстановило нормалния си блясък.

Амон-Рама с олюляваща се походка се отдалечи от кристалната колона, на която стоеше скъпоценният камък. Тясното му лице сега изглеждаше още по-тясно и бледо. Извършването на магии от разстояние изискваше усилия. Той се нуждаеше от почивка и храна, преди да поднови опитите си.

В този миг обаче той мислеше по-малко за храна и сън, отколкото за неуспеха на своето заклинание. Той не можеше да види какво става в равнината. Сърцето не можеше да се използува едновременно за гадаене и като източник на сила. Без да се замисля, той отхвърли възможността това да е свързано по някакъв начин с девойката. Вярно, тя беше Единствената, но не владееше магьосническото изкуство. В нейния живот имаше само една цел, магьосничеството й беше забранено от самия характер на онова, което се изискваше от нея.

Тогава оставаха мъжете с нея. Те също не бяха магьосници. Ако се занимаваха с магии, още първия път, когато ги видя, Сърцето щеше да почувства вибрации от тяхната сила. Всеки талисман, който можеше да ги предпази от енергиите, използувани от него, щеше ясно да се види. Тогава оставаше един-единствен отговор, колкото и невъзможен да изглеждаше той. Един от тях — вероятно един от двамата воини — имаше такава силна воля, в съществуването на която Амон-Рама трудно можеше да повярва.

Усмивката на стигийския магьосник беше жестока. Човек, твърд като стомана! Ако не трябваше да хване девойката, той добре би се позабавлявал с него.

Но най-напред храна, вино, и сън. Амон-Рама уморено напусна стаята с огледалата. На тънката, прозрачна колона сърцето на Ариман злобно мъждукаше.

Кървавочервеното слънце висеше над планинските върхове като огнено кълбо и безмилостно жареше четиримата ездачи въпреки намаляващата дневна светлина. Откакто бяха поели на юг, Бомба̀та не преставаше да ругае, но мърмореше под нос и Конан не се опитваше да чуе какво казва. Ако чуеше, може би щеше да предприеме ответно действие, а той беше решил, че Джина не трябва да стане свидетел как другият мъж ще бъде съсечен, колкото и приятна да му изглеждаше тази мисъл.