Роберт Джордан: Конан Непобедимия

— Ти спомена нещо за десет хиляди жълтици, Анкар.

Мургавият мъж извади кесия изпод дрехата си и я избута до средата на масата.

— Ето двадесет сега. Още сто, когато ми кажеш за своя план. Остатъка ще получиш, когато ми предадеш медальоните.

— Даваш твърде недостатъчна предварителна сума за такова голямо крайно плащане — възропта Конан, ала всъщност съвсем не бе недоволен. Само тези двадесет жълтици се равняваха на плячката от най-голямата поръчка, каквато бе получавал досега, а с остатъка щеше да разполага още на следващия ден.

Той посегна към кесията. Изведнъж дланта на Анкар литна напред и падна върху ръката на Конан, която вече държеше натъпканата със злато кесия. Младежът трепна. Ръката на търговеца беше студена като на труп.

— Чуй ме, Конан от Кимерия — изсъска тъмният мъж. — Ако ме предадеш, ще молиш главата ти наистина да украси ко̀ла.

Конан отскубна ръката си от кокалестата хватка на мъжа. Едва си наложи да не смачка тази ръка, тъй като ледените й пръсти сякаш изпиха топлината на неговата собствена длан.

— Съгласих се да свърша тази работа — каза той разпалено. — И не съм чак дотам цивилизован, за да наруша честната си дума.

За миг му се стори, че мъжът с гърбавия нос ще го подиграе, и ако го бе направил, Конан със сигурност щеше да ме пререже гърлото. Но Анкар се задоволи само да изсумти и да кимне.

— Погрижи се да не забравиш за своята чест, кимериецо.

Той се изправи и пъргаво се отдалечи, преди младежът да успее да хвърли в лицето му острия си отговор.

Дълго след като мургавият мъж беше изчезнал, мускулестият младеж остана навъсен. Този глупак наистина си заслужаваше да загуби медальоните, ако ги задържеше за себе си, след като попаднеха ръцете му. Но той бе дал своята дума. При това решението откъде да спечели богатство дойде наготово. Конан развърза кесията и изсипа в шепата си дебелите, с добре очертани ръбове златни колелца, върху които бе изобразена главата на Тиридатес. Черното му настроение сякаш бе пометено от полъх на топъл вятър.

— Абулетес! — изкрещя той. — Вино за всички.

Щеше да има достатъчно време за пестеливост, когато спечелеше десетте хиляди.

Човекът, който нарече себе си Анкар, напусна Пустинята, преследван до самия край на изпълнените с воня улици от хора-чакали. Те, след като бяха усетили в него нещо от природата на истинския мъж, не събраха достатъчно кураж да го приближат. В отговор той не ги удостои с нито един поглед, защото можеше само със своя взор да пречупи волята на човек и само с едно докосване на ръката си умееше да отнема живота на съществата от човешкия род. Истинското му име беше Имхеп-Атон и мнозина, които го знаеха, потръпваха при споменаването му.

Един мъж от Шем — с огромни мускули, едър колкото Конан и с меч на кръста — отвори вратата на къщата, която Имхеп-Атон бе наел в Хафира — една от по-представителните части на столицата Шадизар. Търговецът на редки скъпоценни камъни — понеже мургавият бе известен като такъв сред благородниците на града — имаше нужда от телохранител. Шемитът се сведе пред кокалестия магьосник и побърза да залости вратата след него.

Имхеп-Атон бързо влезе в къщата, след тона се насочи към приземния етаж и пое към стаите, които се намираха под него. Той беше избрал тази къща, само защото тя разполагаше с такива подземни стаи. Някои неща трябваше да се извършват в самите недра на земята, където не можеше да проникне никакъв слънчев лъч.

В преддверието на неговата собствена стая две стройни момичета на шестнадесет години паднаха на колене, щом го видяха. Бяха голи, с изключение на златните верижки, които носеха на китките, кръстовете и вратовете си, а големите им кръгли очи блестяха със страст и обожание. Неговата воля ставаше тяхна, изпълнението на най-нищожния му каприз се превръщаше в най-великото желание на техния нещастен живот. Магиите, които ги поддържаха в този вид, слагаха край на дните им след година-две, но той смяташе, че по този начин проявява милост към нещастниците, пък и му бе необходимо да намира нови жертви.

Момичетата вдигнаха към него раболепно усмихнати лица. Той поспря, преди да влезе в стаята си и остави тоягата си пред вратата. В миг дървеният прът се превърна в очилата змия, която нави тялото си на спирали и се вгледа в девойките със студени очи, в които проблясваше почти човешка интелигентност. Имхеп-Атон не се боеше от натрапници в човешки образ, докато го пазеше неговият верен страж.