Роберт Джордан - Конан Непобедимия

В сравнение с работилниците на други магьосници стаята му изглеждаше пуста — нямаше дори купчини човешки кости, с които се подклаждат сатанински огньове. Нямаше съсухрени тела на мумии, които трябва да бъдат стрити на зловреден прах — ала и малкото, което бе събрано под покрива й, насищаше стаята със смразяващ костите ужас. Върху двете страни на дълга маса от две черни свещи се издигаха тънки, мазни стълбчета пушек. Лойта на свещите бе взета от тялото на девственица, обесена с косите на своята майка и обезчестена след смъртта от нейния собствен баща. Между свещите бе поставена книга, подвързана с човешка кожа, същинско въплъщение на злото, изпълнено с тайни, по-мрачни дори от тайните на Стигия, и едно стъклено, пълно с течност подобие на човешка утроба, в което плуваше уродливата форма на неродено бебе.

Имхеп-Атон пристъпи до масата и направи някакви тайнствени жестове, мърморейки заклинания, които бяха известни само на шепа смъртни. Уродливият зародиш затрепери в прозрачната утроба. Агония изкриви деформираното му лице и безсилните челюсти с болезнено усилие и неприятно скърцане зейнаха.

— Кой ме вика?

Въпреки гъргорещите нотки на този глух глас, в него бе стаена повелителност. Това разкри на Имхеп-Атон кой всъщност приказва през безбройните мили от древния Кеми, в Стигия, с гласа на друг подобен изрод. Говореше Тот-Амон, върховният маг на Черния пръстен.

— Аз съм, Имхеп-Атон. Всичко е готово. Скоро Аманар ще бъде изхвърлен в космическия мрак.

— Следователно Аманар все още е жив. И Онзи, Чието Име не трябва да се произнася, все още осквернява честта на Сет. Помнѝ своята участ и своята съдба, в случай че се провалиш.

Пот овлажни челото на Имхеп-Атон. Той беше довел Аманар в Черния пръстен. Спомни си как веднъж бе видял проповедник-предател, отведен при Сет в мрачна стая далеч под Кеми, и споменът го накара да потрепери.

— Няма да допусна провал — измърмори той, след това вля сила в думите си, така че уродливият зародиш да може да чуе и да предаде: — Няма да се проваля. Онова, което дойдох да взема, ще бъде в ръцете ми след пет дни. Аманар и Онзи, Чието Име не бива да се произнася, скоро ще бъдат предадени във властта на Сет.

— Това, че ти бе даден шанс да изкупиш греха си, не стана по моята воля. Ако се провалиш…

— Няма да има провал. Един невеж варварски крадец, който вижда в света около себе си само златните монети, ще…

Ужасният глух глас, бълващ от изкривеното телце в стъкления съд, го прекъсна:

— Не ме е грижа как ще го постигнеш. Сет не го е грижа за нищо. Успей или ще си платиш.

Страшната уста с трясък се затвори и зародишът се сви на топчица. Разговорът беше приключен.

Имхеп-Атон прокара овлажнените си длани по лилавата си дреха. Чрез двете момичета, които очакваха да изпълнят желанията му, можеше да си възвърне известна част от онова, което бе изсмукано от него през последните минути. Но те заемаха нищожно място в установения ред на нещата в неговия живот, макар че нямаха представа колко кратко щеше да бъде тяхното пребиваване там. От такива като тях можеше да се извлече твърде малко. Съвсем друго беше положението с крадеца. Кимериецът смяташе, че е равен на Имхеп-Атон, дори — от някаква странна гледна точка на варварското му възприятие — че е по-висш от него. Самият факт, че той е жив, щеше да напомня на магьосника за времето, когато челото му е воняло на пот, предизвикана от страх. Щом медальоните попаднеха на сигурно място в ръцете му, този Конан щеше да получи не злато, а смърт вместо възнаграждение.

Стените на двореца на Тиридатес, изградени от алабастър, се издигаха на височина пет човешки ръста. По тях непрекъснато маршируваха стражи от Доверените войници на краля, облечени в леки бойни брони и с шлемове с гребени от конски косми на главите. Зад стените — когато слънцето се издигнеше високо над хоризонта — сред цветя, донесени от земи, до които човешкото знание още не бе достигнало, гордо крачеха пауни; часовете се отмерваха с удари върху сребърни гонгове и девойки с обвити в коприна тела танцуваха за удоволствието на краля-пияница. Но сега, във виолетовата нощ, кулите от слонова кост и куполите със златни шпилове пронизваха небето в неподвижна тишина.

Конан наблюдаваше от сянката край площада около палата и броеше стъпките на пазачите, докато се те се движеха един към друг, а след това поемаха обратния път на своя обход. Ботушите и наметката му бяха натъпкани в чувал, преметнат на хълбока му, и заглушаваха всяко прозвънтяване на инструментите на неговия занаят. Сабята му бе привързана на гърба така, че дръжката се подаваше над дясното му рамо, а карпашката кама бе поставена в ножница над китката на лявата му ръка. Носеше и въже от боядисана в черно сурова коприна, в единия край на което висеше омотана с вата абордажна кука.