Роберт Джордан - Конан Непобедимия

Още миг тя остана коленичила и намръщена сред оплетените чаршафи.

— Ти рискуваш живота си, а аз… могат само да ме набият с камшик. Кой…

Вратата на затъмнената стая се отвори и Конан затисна устата на девойката. Влезе мъж с ризница, с боядисан в червено гребен на шлема — това показваше, че е капитан. Спря и запримигва в мрака. Беше по-висок от Конан, макар че раменете му бяха може би с един пръст по-тесни.

— Къде си, моме? — изсмя се капитанът и пристъпи към леглото. Конан изчака и му позволи да се приближи. — Зная, че си тук, лисичке с огнено телце. Видели са те как бягаш с изчервено лице от покоите на нашия добър крал. Нужен ти е истински мъж да усмири сърце… Какво!

Конан се хвърли срещу огромния мъж, който отскочи назад и посегна към сабята си. Едната желязна ръка на кимериеца сграбчи капитана за китката, която търсеше сабята, а другата стисна гърлото под обраслото с брада лице. Капитанът не можа да изкрещи, от него не се чу дори вопъл, какъвто човек надава, когато между ребрата му се забие кама.

Двамата едри мъже стояха гърди срещу гърди, краката им се бореха за надмощие върху мозаичните арабески на пода. Кимериецът пусна гърлото на противника си, обви ръката си около кръста му и го притегли по-близо до себе си. В същия миг освободи китката му, пъхна ръката си зад рамото му и сграбчи брадичката му. Ръцете на младежа потрепериха от усилието да изтласка увенчаната с шлем глава назад. Високият капитан се отказа от намерението си да достигне сабята си, сграбчи главата на Конан с две ръце и се опита да счупи врата му.

Дъхът на Конан застърга в гърлото му, кръвта започна да барабани в ушите му. Усещаше миризмата на собствената си пот и тази на мъжа от Замора. Дълбоко в гърдите му се надигна вой. Успя да изтласка главата на врага си назад. Още по-назад. Изведнъж се чу силно изпращяване и капитанът увисна в ръцете му.

Задъхан, кимериецът го пусна да падне. Главата, скрита под шлема, бе извита под невъзможен ъгъл.

— Ти го уби — промълви Велита. — Ти го… аз го познавам. Това е Мариатес, капитан от гвардията. Когато го намерят тук…

— Няма да го намерят тук — отвърна Конан.

Бързо извлече тялото на балкона и измъкна въжето от чувала, който висеше на хълбока му. То достигаше до половината разстояние до земята. Той закачи абордажната кука на каменния парапет и пусна черното въже надолу.

— Велита, когато свирна, разхлабѝ въжето.

Завърза китките на мъртвия със собствения му колан, без да сваля сабята, и пъхна главата си и дясната си ръка в образуваната примка. Когато се изправи, мъжът висеше на гърба му като чувал. Много тежък чувал. Кимериецът си напомни за десетте хиляди жълтици.

— Какво правиш? — попита момичето. — И как се казваш? Дори това не зная.

— Искам да бъда сигурен, че няма да открият тялото в твоята стая. — Той пристъпи към парапета и отново провери абордажната кука — тя не биваше да се изплъзне. Велита нямаше нищо друго върху тялото си, освен медальона. Тя стоеше до него и го наблюдаваше с големите си тъмни, пълни с уплаха очи. — Аз съм Конан от Кимерия — каза гордо младежът и се спусна по въжето, като местеше ръцете си по гладката му повърхност.

Почти веднага почувства напрежението в масивните си ръце и рамене. Беше силен, ала боецът от Замора също не беше птиче перо, при това тежестта му го повличаше надолу със скованата неподвижност на труп. Мъртвите му китки се забиха в гърлото на Конан, ала нямаше никакъв начин да премести центъра на тежест на товара си, докато висеше в нощния въздух на петдесет стъпки от земята.

С обиграно око на планинец той прецени разстоянията и ъглите и спря спускането си в участък от стената, по който нямаше балкони. Заби могъщите си крака в мрамора, оттласна се встрани и се премести на две дълги крачки по широчината на стената, след това отново се отблъсна и като се полюляваше, достигна до мястото, откъдето бе започнал, после отново отскочи встрани. Ускори темпото, докато то заприлича на бяг върху отвесната стена, като се люлееше във все по-голяма дъга. В самото начало мъртвият заморанец го забавяше, ала по-късно допълнителното тегло добави нов тласък към неговия устрем и го приближи към целта му — един друг балкон, който се намираше отдолу, вдясно от първия.

Младежът увисна на десет стъпки от белоснежния каменен парапет. После на пет. На три. Разбра, че увеличава съвсем недостатъчно дъгата на оттласкването си. Не можеше да се изкачи обратно по въжето — китките на пазача почти го бяха задушили — нито пък можеше да продължи придвижването си по-близо до целта.