Роберт Джордан - Конан Непобедимия

— Коя си ти, момиче? — Конан освободи хватката си и й позволи да приказва, ала държеше ръката си готова, в случай че й хрумне да закрещи.

Тя преглътна и облиза сочните си устни с малкия си розов език.

— Казвам се Велита, благородни господине. Аз съм обикновена робиня. Моля те, не ме наранявай.

— Няма. — Той хвърли бърз поглед към украсената с гоблени спалня, търсейки нещо, с което да я върже. Не можеше да я остави свободна — тя щеше да вдигне тревога. Хрумна му, че това не са стаи, където би трябвало да спи една робиня. — Какво правиш тука, Велита? Среща ли имаш с някого? Кажи ми истината!

— Нямам среща, кълна се. — Гласът й затрепери. — Кралят ме избра, ала после предпочете един юноша от Коринтия. Не ми позволиха да се върна в женското отделение на двореца. Как ми се иска да се върна в Аграпур!

— Аграпур! Значи ти си една от танцьорките, изпратени от Илдиз?

Тя гневно отметна малката си глава.

— Аз бях най-добрата танцьорка в двора на Илдиз. Той нямаше право да ме изпраща тук. — Тя внезапно ахна: — Ти не си от двореца! Крадец ли си? Моля те! Ще бъда твоя, ако ме освободиш от този крал, който предпочита млади мъже.

Конан се усмихна. Доста примамлива мисъл — да открадне танцьорка от кралския палат. Каквато беше лека, нямаше да представлява сериозен товар през стената на двореца, пък и у него пламтяха гордостта и силата на младостта.

— Ще те взема с мен, Велита, ала нямам желание да притежавам роби. Ще те освободя да отидеш, където пожелаеш, и при това ще ти дам сто жълтици. Кълна се в името на Кром и в името на Бел, Бога на крадците!

Щедър жест, ала можеше спокойно да си го позволи. В края на краищата щяха да му останат девет хиляди и деветстотин жълтици.

Долната устна на Велита потрепери.

— Не ми се подиграваш, нали? О, да бъда свободна! — Нежните й ръце плътно го обгърнаха. — Ще ти служа, кълна се, ще танцувам за тебе и…

За миг той се наслади на приятния натиск, с който коравите й гърди подпалиха гръдния му кош, после се върна към задачата си, която още не бе изпълнил.

— Достатъчно, момиче. Помогни ми да взема онова, за което съм дошъл, и няма да е необходимо да правиш нищо повече. Виждала ли си медальоните, които са пристигнали с теб за Тиридатес?

— Естествено. Виж, ето един от тях.

Тя свали сребърната верижка от врата си и я пъхна в ръцете му.

Той любопитно я заобръща между пръстите си. Опитът му на крадец му бе донесъл познания за стойността на тези неща. Инкрустацията и верижката бяха майсторски изработени, но от не много скъп метал. Що се отнася до камъка… Черен като абанос овал, дълъг до последната става на показалеца му, гладък като перла… ала не беше перла. Някакви червени точици се появяваха близо до неговата повърхност, а след това се спускаха в необятните черни глъбини. Конан рязко откъсна погледа си от медальона.

— Какво правиш с него, Велита? Казаха ми, че медальоните били изложени на показ в златно ковчеже в преддверието на тронната зала.

— Ковчежето наистина е там, но Тиридатес иска да танцуваме за него и да носим тези украшения. Така че ги носим през нощта.

Конан приклекна на пети и прибра камата в ножницата.

— Можеш ли да доведеш и другите момичета тук, Велита?

Тя поклати глава.

— Ясмийн и Суза са с офицерите от гвардията, Консела е с един от слугите, а Арамит — с някакъв съветник. Понеже кралят малко се интересува от жени, другите момичета сами осигуряват удоволствията си. Това… това означава ли, че няма да ме вземеш със себе си?

— Казах, че ще те взема — остро отвърна той и погледна медальона в шепата си. По всяка вероятност Анкар нямаше да плати нищо от десетте хиляди само за единия медальон, но да събере и останалите четири от жените, пръснати из двореца, при това всяка в компанията на мъж, беше очевидно невъзможно. Конан неохотно окачи сребърната верижка на врата й.

— Ще те взема, но се боя, че трябва да останеш тук още една нощ.

— Още една нощ? Ако е необходимо, ще остана. Но защо?

— Утре вечер, по това време, аз отново ще дойда в тази стая. Ти трябва да събереш медальоните тук — с момичетата или без тях. Аз не мога да пренеса повече от една танцьорка през стената, но няма да им сторя зло, обещавам.

Велита захапа долната си устна с малките си бели зъби.

— Тях не ги е грижа, докато клетката, в която стоят, е направена от злато — измърмори тя. — В това, което искаш да направя, има риск.

— Има. Ако не можеш да го направиш, кажи ми. Ще те взема тази нощ и ще се опитам да получа каквото мога за единия медальон.