Роберт Джордан: Конан Непобедимия

Когато пазачите пред него още веднъж се срещнаха и отново се разделиха, за да поемат обратно, той се измъкна от сенките. Босите му крака не вдигнаха почти никакъв шум върху сивата каменна настилка на площада. Той разлюля абордажната кука в такт с ритъма на тичането си. Оставаше съвсем малко време преди пазачите да стигнат края на своя обход и да се обърнат. Той стигна до подножието на белезникавата стена и с един замах на могъщата си ръка изпрати куката високо към тъмното небе. После опъна въжето, за да провери здравината му, и се изкатери по стената, както друг човек би изкачил стълбище.

Щом изпълзя на ръба на стената, той впи поглед в абордажната кука и въздъхна с облекчение. Само един от зъбите й бе захванал крайчеца на стената и драскотината върху камъка показваше как зъбът полека-лека се бе изхлузвал надолу. Още един пръст и… Ала той нямаше време за подобни размисли. Бързо издърпа черното въже и го спусна в градината на двореца. Приземи се с кълбо, за да омекоти удара от падането, и се изправи в шумолящия листак на храстите, посадени край стената.

Над главата му пазачите отново се приближиха едни към друг. Шумът от стъпките им глухо отекна върху камъка. Конан затаи дъх. Ако забележеха драскотината, със сигурност щяха да вдигнат тревога. Часовоите се срещнаха, размениха няколко неясно промърморени думи и отново се разделиха. Той изчака, докато звуците от отдалечаването им отшумят, след това се спусна в безшумен бяг. Огромните му мускули бяха напрегнати до краен предел. Краката му правеха дълги скокове край папрати, разлюлели върхове над него, под лози с бледи цветове, които шумоляха дори когато нямаше вятър.

В другия край на градината се обади паун — сякаш някъде жално проплака жена. Колан изруга човека, който бе тръгнал да се разхожда и бе събудил птицата върху нейния прът за спане през нощта. Подобни шумове със сигурност щяха да привлекат вниманието на пазачите. Той удвои скоростта си. Трябваше да влезе в палата преди някой да започне проверка какво става наоколо.

Собственият му опит го бе научил, че колкото по-високо от входа на приземния стаж се намира, толкова е по-голяма вероятността, в случай че някой го види, да сметне, че има право да бъде там. Ако се движеше от по-нисък към по-висок стаж, вероятно щяха да го спрат и да поискат паролата. Такова нещо никога нямаше да се случи, ако слизаше от горе на долу. Вземаха го за слуга или телохранител, който се връща от господаря си към своята стая на долните етажи, и не помисляха повече за него. Ето защо си бе създал навик да влиза във всяка сграда през възможно най-високия етаж. Сега, докато тичаше, очите му търсеха стената от бял дялан мрамор на кралския дворец, който се възвисяваше пред него, за да открият балконите, на които не се вижда никаква светлина. Близо до самия покрив на палата, повече от сто стъпки над градината, съзря тъкмо такъв тъмен балкон, какъвто търсеше.

Белезникавият мрамор на стената на двореца беше издялан във формата на лози с многобройни листа, които предлагаха стотици удобни места за хващане и стъпване. За човек, който си бе играл по канарите на Кимерия като малко момче, тази стена беше лесна за изкачване като пътека. Когато Конан провеси крак над мраморния парапет на балкона, паунът отново изпищя, но този път викът му рязко прекъсна. Конан надникна надолу към мястото, където часовоите извършваха обхода си. Те все още не забелязваха нищо нередно. Ала беше добре да вземе медальоните и да изчезне колкото е възможно по-бързо. Който и глупак да се разхождаше наоколо — може би някой, който принуждаваше пауните да млъкнат — след малко щеше да привлече вниманието на часовоите.

Той се провря през тежките завеси и се промъкна до средата на тъмната стая. И чак тогава осъзна, че е сгрешил. Не беше сам. Някой затаи дъх в леглото с балдахин от лека прозирна материя и се размърда сред завивките.

Карпашката кама щръкна в юмрука на младежа. Той вече бе решил какво да предприеме и се хвърли срещу леглото. Копринена тъкан, фина като паяжина, се раздра под напора му и той се сборичка с човека под нея. Дивата му атака събори и двамата върху мраморния, украсен с мозайка под. Конан изведнъж осъзна, че плътта, която притиска, макар да беше корава, поддава под стоманената му хватка, при това от нея се носеше сладък аромат на парфюм с миризма на цвете. Той разкъса копринените чаршафи, за да види ясно кой така безсилно се бори срещу него.

Първото, което се откри пред погледа му, бяха красиви крака, които диво ритаха във въздуха, след това закръглени бедра, изящен кръст и накрая — красиво лице с тъмни кръгли очи, които страхливо се взираха в него над собствените му пръсти — беше затиснал устата на жената. Тя носеше сребърен медальон с черен камък, който висеше между малките й, красиво оформени гърди. С изключение на това украшение нищо не скриваше тялото й, освен тъмните, дълги до кръста коси.