Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

— Готов съм — обяви Гариан, яхнал коня си. Бе запасал меч върху туниката.

— Тръгваме! — заповяда Конан и изведе в галоп малкия отряд от двора, сред който блестеше палата на Албанус.

Походът им към кралския дворец по лъкатушещите улици към върха на хълма и през ниско окосената морава пред подвижния мост, бе извършен с бавен ход. Гариан яздеше малко пред Конан. Кралят трябва да предвожда армията си, бе казал той, дори да е твърде малобройна. Конан се съгласи с надеждата, че като зърнат Гариан, пазачите ще се поколебаят какво да предприемат и ще ги пуснат да преминат.

Пред подвижния мост слязоха от конете и пазачите наистина се облещиха, когато Гариан закрачи към тях.

— Познавате ли ме? — попита Гариан.

И двамата кимнаха, а единият каза:

— Ти си нашият крал! Ала как напусна двореца? Не ни се обадиха, че ще минава почетна стража.

Конан въздъхна с облекчение. Тези не бяха хора на Вегенций. Пазачите оглеждаха войните зад гърба на краля, най-вече Карела, ала вниманието им преди всичко бе приковано към Гариан.

— Мислите ли, че кралят не познава тайните проходи под този хълм? — Гариан се усмихна, сякаш самата мисъл будеше смях. Когато и двамата пазачи също започнаха да се усмихват, лицето му изведнъж стана мрачно. — Верни ли сте ми? Верни ли сте на своя крал?

Двамата се изопнаха като струни и започнаха с висок глас да повтарят клетвата на Златните Леопарди, като че я припомняха на Гариан:

— Моят меч неотклонно бди за човека, който носи Короната на Дракона. Моята плът е щит за Трона на Дракона. Аз изпълнявам всичко, което кралят ми заповяда, дори то да носи смърт за мен.

Гариан кимна с глава.

— Тогава знайте, че е извършен заговор срещу Трона на Дракона и негови извършители са лорд Албанус и Вегенций.

Пазачите трепнаха и Конан протегна ръка към меча си, ала те просто се взряха в краля с ококорени очи.

— Какво трябва да правим? — попита накрая един от тях.

— Вземете с вас всички, които са в мостовата кула — заповяда Гариан. — Оставете само двама да смъкват подвижната решетка на крепостната врата и да охраняват входа. Вие идете в казармите. Събудете всички там. Нека вашият вик бъде: — „Смърт на Албанус и Вегенций!“. Всеки, който се откаже от този боен вик, е враг на Трона на Дракона, дори да е облякъл златна наметка!

— Смърт на Албанус и Вегенций! — изкрещя един от пазачите и другият веднага повтори същото.

Гариан се отпусна, когато изчезнаха в мостовата кула.

— Не мислех, че ще бъде толкова лесно — обърна се той към Конан.

— Няма да бъде — увери го Конан.

— Все още мисля, че трябваше да им кажа за самозванеца, кимериецо.

Конан поклати глава.

— Това само ще ги обърка. Ако щастието е на наша страна, ще разберат истината, когато той вече е мъртъв. — За Конан не бе от значение кога и как истината щеше да излезе наяве, при положение че наоколо цареше достатъчно объркване, за да постигне целта си. Хвърли поглед към вратата на мостовата кула. Какво задържаше пазачите вътре?

Изведнъж от малката каменна къщичка на стражите до тях долетя вик, който рязко замлъкна. Един от онези, които ги бяха посрещнали пред подвижния мост, излезе с окървавена сабя в ръка.

— Един от войниците не се съгласи да повтори бойния вик — съобщи той.

Мъжете на пост, излязоха един след друг с оръжие в ръце. Всеки спираше пред краля и извикваше: — Смърт на Албанус и Вегенций! — после хукваше към двореца.

— Нали виждаш — Гариан отново се обърна към Конан. — Ще бъде лесно.

Когато зад гърба им подвижната решетка се спусна върху вратата на крепостта, от казармите на Златните Леопарди се разнесоха викове и звън на саби. Някои искаше да обяви тревога с удари на гонг, ала острият, металически ек внезапно прекъсна. Сигурно човекът, който удряше гонга, бе намерил вече смъртта си. Звуците на ожесточена битка се разнесоха навсякъде.

— Искам да намеря Албанус — обяви Гариан. — И Вегенций.

Конан само кимна. Той също търсеше Албанус. Щеше да се заеме с Вегенций само ако случайно се натъкнеше на него. Спусна се бързо напред, а хората от неговия отряд го последваха в мощен боен строй. Бе решил да започне с Тронната зала.

Изведнъж четиридесет войника в златни наметала се показаха пред него.

— Да живее Гариан! — извика Конан, без да забавя ход. — Смърт на Албанус и Вегенций!

— Убийте ги! — долетя отговорът. — Да живее Вегенций!

Двете групи се нахвърлиха с див рев една срещу друга, въздухът наоколо засвистя от остриетата на мечовете.