Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

Все пак не успя да потисне доволната си усмивка при мисълта, че тя не го мрази така много, както се преструваше. Иначе защо щеше да го предупреждава с виковете си?

Обърна се, тъкмо когато Хордо тичешком влезе във вътрешния двор.

— Вегенций? — възкликна едноокият и се взря в обезглавеното тяло. — Видях Албанус — продължи той, след като Конан му кимна. — Зърнах Ариани и самозванеца, обаче докато стигна до мястото, дето стояха, вече бяха изчезнали. Според мен се запътиха към старата част на двореца. — Той се поколеба. — Виждал ли си Карела, кимериецо? Не мога да я открия, пък не искам да я изгубя отново.

Конан посочи галерията, където я беше забелязал преди време.

— Намери я, ако можеш, Хордо. Аз трябва да търся друга жена.

Хордо кимна и мъжете се разделиха, поемайки в противоположни посоки.

Конан пожела щастие на брадатия си приятел, ала подозираше, че Червения Ястреб отново бе изчезнала. Негова грижа все още бе Ариани. Не можеше да си представи защо Албанус ще тръгне към старата част на двореца, освен ако няма наум да избяга през някой от тайните проходи. Щом Джелана знае някои, изглежда съвсем допустимо и лордът с ястребовото лице да разполага с подобни сведения. Ала кимериецът не вярваше, че би могъл да открие повторно прохода, през който самият той избяга, така оплетен бе пътят сред лабиринта от коридори, потънали в непрогледна тъмнина. Единствената му надежда беше да намери вълчата яма. Надявайки се на някакво чудо, Конан се впусна в бърз, равномерен бяг.

Поблагодари на всички богове, чиито имена проблеснаха в съзнанието му — не срещна нито един войник от Златните Леопарди, докато профуча през двореца и се насочи по коридора от груб зидан камък, който помнеше така добре. Не можеше да си позволи никакво закъснение, ако искаше да стигне вълчата яма, преди Албанус да си тръгне оттам. Ако въобще Албанус се бе насочил към вълчата яма. Ако Ариани все още беше жива. Той отказа да приеме в мислите си тези „ако“ Ариани и Албанус щяха да бъдат там. Те трябваше да бъдат там.

Почти достигнал вълчата яма, Конан чу гласът на Албанус, който отекваше в сводестия таван. Кимериецът си позволи лека въздишка на облекчение, преди да влезе в помещението. Очите му блеснаха като синя стомана.

— С това ще ги разруша — говореше Албанус и милваше синята кристална сфера. Самозванецът стоеше до него, Ариани също, вторачена неестествено напред, ала лордът с ястребовото лице изглежда приказваше на себе си. — С това ще освободя такава сила…

Магьосничество, помисли си Конан, но бе прекадено късно да се скрие. Тъмните очи на Албанус вече го бяха съзрели и го наблюдаваха с досада, като че кимериецът беше предмет, който го дразни, а не източник на опасност.

— Убий го, Гариан — разпореди благородникът и отново насочи вниманието си към синята сфера. Ариани не помръдна, нито промени израза на лицето си.

Наистина ли този човек вярваше, че е Гариан, зачуди се Конан, когато двойникът на краля приближи към него. Конан първо забеляза меча в ръката му, сетне и съвсем същото, подобно на змия острие — бе мечът, който продаде на Деметрио преди толкова време. Струваше му се, че цяла вечност е изминала оттогава. Тон не се съмняваше повече, че върху това оръжие тегне зла магия. Убеждението му се затвърди, когато мечът бе вдигнат, готов за бой. Разнесе се пронизителен металически хленч, същият, който долови при боя с Мелиус. Тогава реши, че му се причуват странни неща.

И все пак Конан си наложи да се стегне. Смъртта настъпва, когато й дойде времето. Нито един човек не може да избегне орисания му от боговете час.

Оръжието на самозвания Гарнан грозно проблесна във въздуха и Конан се обърна да блокира движението му. Разтърсването от срещата на остриетата бе така силно, че едва не изтръгна ятагана от ръката на кимериеца. В ударите на Мелиус нямаше толкова устрем. Мощта идеше не от някакво магьосничество, а от мъжа, които въртеше меча, но Конан отказваше да повярва, че човешко същество би могло да притежава такава сила. Косите му настръхнаха. В противника му нямаше нищо човешко. Тон внимателно отстъпи и си зададе въпроса срещу какво създание е изправен.

Притиснал в длани синия кристал, без да обръща никакво внимание на двамата противници, които се биеха на не повече от двадесет разкрача от него, Албанус започна да напява с монотонен, протяжен глас:

— Аф-фар меарот. Омини дсас каан…

Конан сякаш почувства бучене, изригващо из глъбините на земята, ала нямаше време да мисли за това сега. Съществото с лицето на Гарнан го издебна и назъбеното острие полетя към тялото му със свръхестествена скорост. Конан вече не се опитваше да възпира, а само отклоняваше движенията на чуждото оръжие, но дори и страничните рикоширащи удари го разтърсваха до петите. Веднъж върхът на омагьосания меч отвори плитка рана в бузата му и от там потече тънка струйка кръв. Отново прозвуча металическият хленч, ала сега тон бе по-силен и почти заглуши монотонните напеви на Албанус.