Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

Карела хвърли меча си и продължи да настъпва.

— Не се нуждая от меч, за да се справя с тебе — каза тя. — Оръжието е нужно, когато се биеш с равен.

Сулария извади изпод роклята си кама. Острието беше широко колкото мъжки пръст и почти два пъти по-дълго.

— Глупачка! — изсмя се тя. — Ако наистина си Тиана, сега ще имаш хубава причина да носиш воалите си. — И замахна към очите на Карела.

Жената с кестеняви коси направи едно-единствено движение с ръка, която литна и се затвори в юмрук над другата женска ръка, стискаща камата. Сините очи на Сулария невярващо се разшириха — нейният удар бе спрян с хватка, добила твърдостта на стомана в дългите часове на упражнения с меча. Карела вплете другата си ръка в русите коси на съперницата си и я принуди да срещне твърдия й, смарагдовозелен поглед. После бавно завъртя стиснатата си в юмрук ръка, докато и камата, и ръката на противницата й смениха посоката. Сега острието на оръжието бе насочено към тялото на русокосата.

— Въпреки всичко — прошепна жената с кестеняви коси, — можеше да останеш жива, ако бе държала мръсните си ръце далеч от него! — с всичка сила тя заби камата в сърцето на Сулария.

Като остави мъртвата жена да падне на пода, Карела прибра меча си и с презрение изтри острието на камата от някаква покривка, окачена върху стената. Оставаше й да се разправи с кимериеца.

Излезе от стаята с чувството, че й се вие свят от хилядите мисли какво би направила с него, ако го намери. Почти бе готова да го остави да живее, но Сулария като в потоп й припомни хилядите унижения, които бе преживяла заради Конан. А това, че легна с такава като Сулария, бе най-унизителното от всичко, макар че когато се замисли върху странното си хрумване, умът й не даде отговор на въпросите, които я мъчеха.

След малко, излязла да се разходи по издигната върху високи колони галерия, тя го зърна в близкия вътрешен двор. Беше потънал в мисли, без съмнение все още се чудеше как да открие онази своя скъпоценна Ариани. Красивото й лице се изкриви от свирепо ръмжене. С крайчеца на очите си долови някакво движение в двора и дъхът й замря. Беше влязъл Вегенций, ала Конан не го забеляза. Бавно, като убиец в потайна доба, грамадният войник, едър колкото Конан, пропълзя напред и вдигна окървавения си меч. Неговият шлем с червен гребен и плетената му ризница изглеждаха недокоснати, макар кръвта по острието на оръжието му да доказваше, че е участвал в боя. Всеки момент командирът на Златните Леопарди щеше да нанесе удар и тя щеше да види как Конан умира. Сълзи овлажниха лицето й. Сълзи на радост, каза си тя. Смъртта на Конан щеше да й донесе огромно щастие. Такова щастие!

— Конан! — изпищя тя. — Обърни се!

Конан чуваше стъпките, които се приближаваха към него. Стъпки, които с всеки изминал миг ставаха по-непредпазливи. Ръката на кимериеца вече лежеше върху дръжката на оръжието. Той не знаеше кой пълзи към него, ала действията му показваха, че е враг. Който и да беше, оставаха му още няколко крачки. Тогава онзи, който искаше да поднесе изненада, сам щеше да се окаже изненадан. Само още една крачка.

— Конан! — прокънтя пронизителен писък. — Обърни се!

Проклинайки загубеното си преимущество, кимериецът се хвърли напред и посрещна с рамене удара в каменната настилка. Докато тялото му правеше кълбо във въздуха, той изтегли своя ятаган и скочи на крака. Стоеше изправен лице срещу лице със слисания Вегенций.

С бърз поглед нагоре узна кой е надал острия писък — Карела се бе навела над каменния парапет на галерията във вътрешния двор. Подозираше, че въображението му може да го е подвело, ала все пак този кратък поглед му даде основание да се закълне, че жената плаче. Във всеки случай това нямаше значение. Трябваше да съсредоточи вниманието си в човека, който дебнеше насреща му.

Вегенций се ухили, като че онова, което щеше да се случи, беше сбъдване на най-голямото желание в живота му.

— Отдавна си мечтая да се изправя срещу теб с оръжие, варварино — подвикна той. Лицето му още не се бе изчистило от жълтеникавите отоци, получени при последната им среща.

— Значи се опитваше да се провреш зад мен? — подигра го Конан.

— Умри, варварино! — гръмогласно изрева огромният войник и нанесе съкрушителен, разсичащ удар, като замахна с меча над главата си.

Оръжието на Конан се вдигна, посрещна го с метален грохот и кимериецът мълниеносно премина от защита в нападение. Почти без да движат краката си, двамата мъже стояха лице срещу лице и остриетата на оръжията им се блъскаха като наковалня и чук. Ала винаги острието на Конан беше чукът, неизменно той атакуваше, а Вегенций отблъскваше атаките все по-отчаяно. Време е всичко да свърши, помисли си младият мъж от северните планини. Нанесе удар с могъщ замах. Кръв шурна от обезглавения труп на командира на Златните Леопарди. Когато тялото грохна, Конан се обърна да види къде е Карела. Галерията над главата му беше празна.