Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

Конан още дълго тича по подовете на двореца, направени от полиран мрамор, преди да осъзнае, че земята под краката му вече не се тресе като кораб сред буря и каменни отломки не се сипят върху главата му. Той спря и погледна назад през бавно разчистващата се пелена от прах. Коридорът зад него бе задръстен от пода до тавана с разбити парчета от камъни и мазилка, ала той успя да съзре залеза на слънцето през една дупка на тавана, който преди време бе поддържал още три етажа. И все пак, с изключение на няколко напукани стени, разрушението извън старите части на двореца бе наистина съвсем незначително.

Ариани се раздвижи в ръцете му и той с неохота я пусна да стъпи на пода. Беше му приятно да я държи в ръце, дори такава — цялата покрита с прах и ситни късчета от разтрошен камък. Тя започна да кашля и се огледа наоколо.

— Конан? Откъде се взе тук? Това кралският палат ли е? Какво се е случило?

— Ще ти обясня всичко по-късно — обеща кимериецът. Или поне част от него, помисли си той, вперил поглед в опустошенията зад тях. — Хайде да намерим крал Гариан, Ариани. Трябва да получа наградата си.

Конан се разхождаше из коридорите на палата, който някога бе принадлежал на Албанус, а от два дни бе станал негова собственост по силата на декрет, издаден от крал Гариан. Спря да повдигне една статуетка от слонова кост. Изработена със съвършено майсторство и толкова лека, тя би донесла добра цена в който и град пожелаеше да я продаде. Постави я в чувала, който носеше и продължи.

Стигна в преддверието с колоните, тъкмо когато Хордо и Ариани влизаха през външната порта на двореца. Сега тя бе оставена отворена.

— Навреме се връщате — каза кимериецът. — Какво става навън?

Хордо сви рамене.

— Градските стражи и оцелелите Златни Леопарди патрулират по улиците и дебнат за плячкаджии и грабители. Не че са останали много. Изглежда земетресението е било съд на боговете над мародерите. Някои разправят, че видели демон — кръжал над кралския палат толкова високо, колкото земетресението изхвърляло камъни и разни парчетии към небето. — Той се засмя неубедително. — Странно какви неща виждат хората, а?

Да, странно — съгласи се Конан с надеждата гласът му наистина да звучи успокоително. Дори да успее да убеди Хордо какво наистина се бе случило във вълчата яма, едноокият само щеше да започне да стене отново колко е остарял за такива неща. — Какво става с „Фестис“? — попита той Ариани.

Тя уморено въздъхна, без да го поглежда.

— Свършено е с „Фестис“. Мнозина от нас видяха прекалено много от нещата, до които доведоха нашите приказки. Гариан освобождава Грекус и останалите от рудниците, ала се съмнявам дали дълго време ще можем да се погледнем в очите. Аз… аз възнамерявам да напусна Немедия.

— Ела с мен в Офир — предложи Конан.

— Ще ида в Аквилония с Хордо — отвърна тя.

Конан я изгледа смаяно. Не че имаше нещо против да я загуби и тя да отиде при Хордо. Е, може би малко, неохотно призна пред себе си кимериецът. Макар че отиваше при приятеля му. Ала в края на краищата той бе спасил живота й. Що за благодарност е това?

Тя се раздвижи предизвикателно и прегърна едноокия.

— Хордо има вярно сърце, едва ли мога да кажа същото за някои други мъже. Може и да не е вярно точно на мен, ала все пак е вярно някому. Освен това отдавна съм ти казала, че аз решавам с кого ще споделям постелята — в гласа й се прокраднаха оправдателни нотки, устните й се изопнаха, което показа, че ги е доловила, ала отказва да приеме, че има за какво да се извинява.

Раздразнен, Конан поклати глава. Спомни си една старинна поговорка. Мъжът никога не може да притежава жена и котка. Те просто се задържат при него за известно време. В този миг смяташе, че предпочита котка.

Чак тогава смисълът на думите, че тя и Хордо ще преминат границата на Немедия, проникна в съзнанието му.

— Защо в Аквилония? — попита Конан приятеля си.

Едноокият му подаде сгънато парче пергамент:

— Дочух слух, че е тръгнала на изток. Тук пише нещо и за тебе.

Конан отвори пергамента и прочете:

Хордо, ти, моя най-вярна хрътка,

Когато получиш това писмо, аз ще съм изчезнала от Немедия с всичките си слуги и цялото си имущество. Недей да вървиш по петите ми. Няма да бъда отново така доволна, ако те открия в своята свита. И все пак аз ти желая всичко хубаво. Кажи на кимериеца, че не съм приключила с него.

Под подписа с червено мастило бяха нарисувани контурите на ястреб.