Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

— Това с нищо не обяснява защо тя е решила да ми помогне — настоя Конан и като вдигна глава към Карола, показа кого има предвид под „тя“.

Едва бе произнесъл думите и жената с кестенявата коса се нахвърли върху него:

— Вълците бяха прекалено добри към теб, огромен кимерийски изрод такъв. Ако трябва да бъдеш разкъсан на парчета, аз ще го сторя със собствените си ръце. Искам да чуя как молиш да ти простя, варварски кучи сине. Аз първа ще ти отмъстя, преди онзи глупак Гариан.

Конан я погледна спокойно, с лека усмивка.

— Да не би да загуби пътя, та спря, Карела? Ако желаеш, аз ще поема водачеството.

Тя с ръмжене дръпна факлата си, сякаш се готвеше да го удари.

— Ето го! — изкрещя Хордо и посочи към късо стълбище, едва видимо в слабата светлина. То се изкачваше до тавана и там прекъсваше. Всяка дума на едноокия излъчваше облекчение. — Хайде, кимериецо — продължи той, като бързо избута Конан край жената с гневно бляскащите очи. — Ще имаме неприятности да върнем тоя камък на мястото му, в случай че някой погледне от другата страна, ала ти и аз ще го вдигнем като едното нищо. — Той добави с кръвожаден шепот: — Внимавай какво приказваш, човече. Тя се държи като опърлена котка, откакто Махон и другите глупаци й казаха, че не са чували на Червения Ястреб.

Конан съзри как свирепо се бе навъсила Карела и успя да обърне смеха си в кашлица.

— Другата страна? — недоумяваше той. — Къде е тя? Ако има някой оттатък, дали ще започнат да се бият срещу нас?

— Не съществува никаква вероятност — изсмя се Хордо. — Хайде сега, дай си рамото и бутай!

Стълбите бяха прекъснати от огромна каменна плоча. Хордо подтикваше Конан да се наеме именно с нея. Когато кимериецът подложи рамене, плочата се размърда и с помощта на Хордо я отблъсна встрани, после предпазливо се покатери нагоре. Тежка миризма на тамян изпълваше въздуха. Когато останалите го последваха с факли, Конан видя, че се намира в стая без прозорци, пълна с бурета и делви.

Някои бяха счупени и се виждаше, че съдържат тамян.

— Храм? — невярващо попита кимериецът. — Проходът довежда до мазето на някой храм?

Хордо се засмя и кимна. След като даде знак с ръка за тишина, едноокият се изкачи по дървена стълба, привързана към стената, и внимателно повдигна някакъв капак на тавана.

Главата му се шмугна през отвора за кратък оглед, той махна към останалите да го последват, а самият бързо се изкатери нагоре.

Конан веднага тръгна след него. Изведнъж се намери сред мъждивата светлина на сребърни лампи, между огромен правоъгълен блок от мрамор и издигната до шеметна височина, потънала в сянка статуя. Разтреперан, той си помисли, че стои между каменния олтар и идола на Еребус — място, където никой, под страх от смъртно наказание, не бе допускан да пристъпи, с изключение на благословените от самия идол жреци. Ала какво можеше да му стори още една смъртна присъда?

Всички бързо напуснаха мазето и се измъкнаха през тесните коридори от блед мрамор във вътрешния двор зад храма. Там ги очакваха двама войни от отряда, които бяха довели конете. И, както Конан със задоволство отбеляза, бяха донесли ризница, шлем и ятаган за него. С удивителна сръчност кимериецът се въоръжи както подобава на войн.

— Да се изтегляме зад градската стена — предложи Хордо и се полюля върху седлото, — преди да решат да ни търсят извън двореца.

— Все още не можем да тръгнем — тихо го възпря Конан. Сложи шлема на главата си и яхна коня. — Ариани е в ръцете на Албанус.

— Още една жена? — обади се Карела с хаплив глас.

— Тя помогна на Хордо и на мен — поясни Конан. — И като награда Албанус я плени. Заклел съм се да я спася от страшния хаос тук. И ще го сторя.

— Ти, с твоите клетви — измърмори Карела, ала когато той се отдалечи с галоп от двора зад храма, тя първа от отряда тръгна по петите му.

Над ясното следобедно небе в Белверус се издигаха отделни струйки дим — недвусмислен знак, че къщите на някои от богатите граждани са били посетени от тълпи въстаници. Шумът на тази безредна сбирщина, понесен от вятъра, се чуваше от време на време. Звучеше като нечленоразделно ръмжене на олюляващо се от глад същество.

Веднъж, галопирайки през града, Конан видя такава виеща глутница: около седемдесет-осемдесет покрити с дрипи мъже и жени думкаха с юмруци по залостените врати и скритите зад железни решетки прозорци на една къща, повечето въоръжени с брадви и саби, други — стиснали камъни. В мига, когато очите му ги съзряха, бедняците забелязаха отряда. Страхотно ръмжене се разнесе сред тях, звук, който изглеждаше невъзможно да се роди в човешко гърло. Като плъхове, бълващи от шахта на градската канализация, те се нахвърлиха срещу конниците. В очите им бляскаше дива омраза към всеки, който притежава нещо повече от тях, па било то и само доспехи. Оръжието им беше окървавено.