Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

В тъмнината на тунела Конан изведнъж се намери сред виещата глутница. Зъби, остри като бръснач, полетяха към тялото му. Той им отговори със страхотен вой, юмруците му — тежки чукове, започнаха да трошат кости, като просваха на пода безжизнени зверове с големината на мъж. Сграбчил ръмжащо гърло в ръце, той разби главата на един вълк върху ниския каменен покрив.

В адския котел на тази тъмница вълците усетиха в лицето на младия гигант, изправен срещу тях свирепост, равна на своята, а тя им бе добре позната. Конан с бой си проправи път навътре в тунела и зверовете започнаха да бягат към ямата в търсене на по-лесна плячка. Сърдитите викове на благородните лордове се превърнаха в писъци, когато окървавените муцуни на животните се втурнаха към тях, готови да ги разкъсат.

Конан видя пред себе си светлина.

— Проклети вълци! — изръмжа глас, идещ от посоката на светлината. — Трябва да убиете някакъв глупав варварин, а не да се изяждате един друг…

Човекът, който говореше, започна да трепери, когато видя, че Конан иде срещу него. Той стоеше до наполовина отворена врата от железни пръти в другия край на тунела и стискаше копие. Вместо да отстъпи и да затвори вратата, войникът замахна срещу кимериеца.

Конан хвана копието с две ръце и с лекота го изтръгна от противника си. Мъжът успя само да зяпне и тъпият край на собственото му копие се блъсна със смазваща сила в гърдите му, като го захвърли далеч зад вратата. Конан светкавично се промъкна през отвора. Пазачът на вълците с олюляване се изправи и стиснал дълъг крив нож, опита да нанесе съсичащ удар.

Копието мигновено се обърна в големите ръце на кимериеца. Не беше необходимо да пронизва противника си, просто го изчака да връхлети върху ос трия край на оръжието, докато бляскавото острие се показа откъм гърба му. Вик на болка и неверие се изтръгна от гърлото на пазача.

— Вълците ти не можаха да убият този варварин — изръмжа Конан и чак тогава осъзна, че приказва на мъртвец.

След като остави пронизания мъж и копието да паднат на земята, той затвори вратата, избута тежкия железен лост, за да я закрепи неподвижно към железните скоби и изтласка зъбците на резето по местата им. Отварянето на вратата откъм тунела щеше да отнеме време — време, което Конан имаше на разположение, за да избяга. Ала по писъците и ръмженето, които още отекваха в тъмнината отвътре, ставаше ясно, че войниците ще трябва да се потрудят доста, докато се справят с вълците и обзетите от паника благородници, преди да стигнат до вратата.

В стаята имаше малко полезни неща. Груби факли от папур, загнездени в ръждясали железни поставки върху стените, осветяваха шест големи клетки от железни пръти, които отдолу имаха колела. Не се виждаха никакви оръжия, с изключение на дългия крив нож, който Конан бе взел със себе си, и копието. Конан го остави забито в тялото на пазача. Оръжие с такава дължина щеше да му пречи в ограниченото пространство на старите каменни коридори. Нямаше дори парче плат да привърже раните си, ако не откъснеше от собствените си панталони или мръсната, напоена с кръв туника върху трупа.

Ала пазачът на вълците беше донесъл глинена кана с вино и някакво месо с много подправки — щеше да вечеря, докато неговите зверове свършеха кървавата си работа. Конан нетърпеливо се нахвърли върху храната, лакомо отхапа месото и го поля с обилни глътки вкиснато вино. Не бе хапвал залък, нито пък му бяха давали нещо за пиене откакто го арестуваха. Без съмнение тъмничарите бяха сметнали, че е истинско прахосничество да хранят някого, който скоро ще умре. Захвърляйки празната кана, той пъхна последното парче месо в устата си, взе една факла и се зае да намери път, който щеше да го изведе вън от палата.

Не му бе необходимо много време да открие, че тези старинни коридори представляват лабиринт. Никога не водеха направо, непрестанно завиваха и се пресичаха отново и отново. Не се учуди защо тайните проходи под двореца не се използват. Всичките кралски войници нямаше да стигнат, за да установят накъде водят завоите и криволиците в този лабиринт.

След като пресече поредния коридор, където беше тъмно като в рог, изведнъж осъзна, че следите от стъпките му се смесват с друг чифт следи. Съвсем пресни. Наведе се да ги разгледа и мигом се изправи, ругаейки. Следите бяха негови. Бе се върнал по стъпките си и можеше да продължи да се върти в кръг, докато умре от глад.

Върху лицето му се изписа мрачна решимост. Кимериецът продължи по стъпките си и стигна до разклонение в прохода. Следите в прахта се насочваха на ляво. Той тръгна на дясно. След малко клекна отново, взирайки се в съвсем скоро оставените от него следи, ала този път не изруга. Забърза към следващия завой, пое в противоположната посока; така постъпи и при второто разклонение, и при третото.