Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

— Кажи ми какво направи той с…

Думите замряха върху устните му — кралят невъзмутимо се обърна и си тръгна. Вратата със скърцане се затвори след него. Изумен, Конан отново се облегна на стената.

Още с първата си крачка в тронната зала, той бе усетил някаква странност в Гариан, ала бе потиснал това чувство. Никой човек не е в състояние да прецени нещата в правилна светлина, докато изслушва собствената си смъртна присъда. Ала сега кимериецът забеляза една малка подробност. Върху бузата на Гариан нямаше синина. Гариан не беше от хората, които прикриваха с пудра белезите по лицето си като капризна жена, той нямаше придворен знахар да отстранява следите от рани чрез магия и запалени свещи. Нито пък бе изтекло достатъчно време, за да може синината да изчезне по естествен път. Незначителна подробност, ала тя означаваше, че човекът, който седеше върху Трона на Дракона и произнесе смъртната присъда на Конан, в действителност не е Гариан.

Усещайки, че му се завива свят, кимериецът опита да подреди мислите си. Албанус организираше бунт и същевременно бе назначен за съветник на крал, който нямаше нищо общо с истинския Гариан. Ала тъкмо истинският крал се бе появил в стаята на Вегенций само преди една нощ. Конан бе сигурен. Той долови зловонната сянка на магията така ясно, както усещаше непоносимата миризма от гнилата слама, върху която бе седнал.

Търпение, напомни си той. Сега чакаше окован в килията, не можеше да стори нищо. Изключително важно беше дали щяха да махнат веригите от тялото му, преди да го хвърлят на вълците. Дори сред зверовете човек със свободни ръце и непоколебима воля можеше да извърши много неща. Ще накарам Албанус да запомни това и горчиво да съжалява за своите постъпки, реши в себе си Конан.

Сулария лежеше по корем върху пейка, застлана с везана кърпа, докато вещите ръце на една робиня втриваха благовонни масла в кожата на гърба й. Лейди Сулария, помисли си тя и се протегна с наслада. Толкова прекрасно беше да стои сред лордовете и благородните дами в тронната зала, вместо да се блъска с останалите кралски наложници в задния двор на палата. Макар че я приеха от страх, благородниците й поднасяха срамежливо и нерешително усмивки и поздравления и само добавяха към удоволствието й — онези, които днес й говореха с почит, преди често се обръщаха към нея, сякаш беше робиня. Ала това не бива да бъде краят. Щом успя да се изкачи от задния двор на наложниците и да застане до благородните особи, дали нямаше да е възможно да стигне още по-нависоко, да се изправи редом до Албанус. Кралица Сулария.

При тази мисъл се усмихна, извърна се и погледна прислужницата — пълна, сивокоса жена, единствената в палата, на която Сулария се доверяваше. Или по-точно — единствената, към която недоверието на Сулария бе най-малко.

— Тя още ли чака, Латона? — попита Сулария.

Сивокосата прислужница бързо кимна.

— Часовникът се обърна два пъти, откакто чака, господарке. Никой не се осмелява да се противопостави на твоите заповеди.

Русокосата изрази съгласието си със самодоволна усмивка — дори не повдигна глава.

— Доведи я Латона. После незабавно се заеми с косата ми.

— Веднага, господарке! — избъбри Латона и бързо излезе от стаята. Върна се, а по петите й вървеше лейди Джелана.

Грациозната благородница изгледа накриво Латона, която се зае да сресва косите на своята господарка. Единствено когато приемаха по-низш по ранг, хората с благородна кръв задържаха слугите при себе си. Част от високомерието бе напуснало лейди Джелана по време на дългото чакане.

Ала вече й се бе събрало достатъчно, защото не издържа и попита:

— Защо ме повика тук, Сулария? — Сулария въпросително повдигна вежди. След миг Джелана се поправи: — Лейди Сулария. — Устните й се изкривиха, сякаш опитваше гозба с отвратителен вкус.

— Ти си пораснала от дете в този палат, нали? — подхвана русокосата с приятен глас.

Отговорът на Джелана беше кратък.

— Да.

— Играла си на криеница в коридорите, подскачала си във вътрешните дворове, пръскала си се с водата от фонтаните. Всяко твое желание е било изпълнявано веднага. Достатъчно е било да го изречеш.

— Повика ме, за да си побъбрим за детството ли? — попита Джелана.

— Не — остро я прекъсна Сулария. — Повиках те по друг повод. Познаваш ли Енарио Осториан?

Дори ако този въпрос бе изненадал дамата с повелителна красота, то тя с нищо не изрази чувствата си.

— Онзи отблъскващ дребен жабок? — намръщи се тя. — Чувала съм разни приказки за този търговец, ала не го познавам лично.