Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

През цялото време лицето на Гариан не смени израза си. Сега той се изправи върху трона и изопна златотъканата дреха плътно около тялото си.

— Ние приехме този варварин в палата — обяви кралят високо — оказахме му скъпоценна чест, обсипахме го с Нашето внимание. Но открихме, че той таи в душата си предателство и заговорничи в самото сърце на Немедия. По най-отвратителен начин този човек излъга Нашето доверие и…

Той напевно продължи с обвинението си, ала вниманието на Конан бе приковано към мъжа, застанал на крачка зад Трона на Дракона с покровителствено отпусната ръка върху статуята, сякаш вече бе господар тук. Поклащаше глава при думите на краля като учител, който изразява одобрение към своя ученик. Печатът на Немедия висеше на златна верижка около врата му — знак, че този човек е Върховния Съветник на Немедия, лорд Албанус. Ала Конан познаваше това жестоко лице. Беше го зърнал на мрачната среща с Тарас и Вегенций. Кимериецът започна да се пита дали всеобща лудост не властва в Немедия.

— Ето защо Ние ще наложим древното наказание за неговото престъпление — гробовно напяваше кралят.

Неговият тон веднага накара Конан да си спомни за нещо — върху лицето на Гариан нямаше и помен от тъгата, обезцветила лицето му, когато стражите арестуваха кимериеца. Сега то бе невъзмутимо и спокойно.

— Когато слънцето изгрее и стигне зенита, този човек, който кроеше да отнеме живота на краля, ще бъде хвърлен на вълците. Нека звярът бъде разкъсан от зверове.

Веднага щом последната дума отекна над човешкото множество, Конан бе изправен на крака и изведен от тронната зала. Дори и кръглоликият тъмничар не каза дума, докато водеха кимериеца обратно към тъмницата — този път в малка килия, чийто каменен под бе покрит с мръсна слама. Отпушиха устата му и го освободиха от кола, ала оковите останаха. Добавиха още една — верига свързваше окованите му глезени с железен обръч, вбит в стената.

Щом тъмничарите си отидоха, Конан започна да изучава новия си затвор. Проснал се с цялата си дължина по корем, той можеше да докосне тежката дървена врата, ако ръцете му не бяха вързани зад гърба, ала нямаше за какво да се хване дори и ако дланите му бяха свободни. Той не се заблуждаваше, че би могъл да счупи здравите стоманени панти. Стените бяха иззидани от груби камъни, наредени плътно един върху друг, а вековната мазилка между тях бе започнала да се рони. Ако човек разполага с инструменти, може да махне достатъчно каменни плочи, за да избяга. След година или две. В изгнилата слама нямаше нищо освен един полуоглозган труп на плъх. Кимериецът нямаше как да не се запита кой го е ръфал така — други плъхове или последният затворник тук. Изрита го в далечния ъгъл с надеждата, че няма да му се наложи дълго да търпи тази смрад.

Конан едва седна, опрял гръб в стената, и ключът затрополя в големия железен катинар — вратата на килията се отвори със скърцане. За негова изненада влезе Албанус, внимателно повдигна дрехата си от черно кадифе, гнусливо избягвайки най-малък допир със сламата. След него облечената в златотъкана наметка фигура на краля се изправи в рамката на вратата. Лицето на Гариан любопитно се обърна във всички посоки, очите му внимателно изучаваха сламата и каменните стени. Той погледна към Конан само веднъж, сякаш кимериецът бе просто още един предмет в килията.

Пръв заговори Албанус:

— Познаваш ме нали, нали?

— Ти си лорд Албанус — предпазливо каза Конан.

— Познаваш ме — натърти човекът с ястребовото лице, като че съмнението му се потвърди. — Боях се, че е така. Значи правилно съм действал.

Конан се напрегна.

— Ти? — Очите му спряха върху лицето на Гариан. Защо Върховния Съветник правеше такова признание в присъствието на краля?

— Не очаквай помощ от него — изсмя се Албанус. — Ти, варварино, доста време ми създаваше тревоги, ала накрая се оказа, че не си оръдието на боговете. Вълците ще сложат край на живота ти и единствената истинска вреда, която ми нанесе, ще бъде изплатена от момичето, което изпрати да търси скулптора при мен. В крайна сметка се оказва, че ти не си нищо повече от дребна досадна подробност.

— Ариани! — възкликна Конан. Какво си й направил?

Лордът с обсидиановите очи се изсмя жестоко.

— Ела, крал Гариан. Хайде да напуснем това място.

— Какво направи на Ариани? — изкрещя Конан, докато Албанус излизаше. Кралят спря и го погледна. Конан се взря в лицето на Гариан и опита да наложи нотки на молба в гласа си: