Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

Конан отметна глава и също се разсмя:

— Ти дете!

Вдигайки яростно юмрук, сякаш желае да притежава сила, с която да го смаже, Карела се развилия:

— Какво знаеш за всичко това ти, глупако? Танцувах с вирнати до носа крака по десет пъти на ден, тъпчеха ме с някакво масло, за да била гладка кожата ми. И още стотици други неща, за които се срамувам да мисля. Смей се, варварски изрод такъв! Цяла година бях принудена да търпя. О, как ми се иска и ти да прекараш една година в кралските рудници — цяла година и нито ден по-малко!

Той с усилие успя да овладее веселието, което изведнъж го бе обзело.

— Мислех си, че ще избягаш след половин година, дори по-рано. Ала Червения Ястреб се е превърнал на дрозд в сребърна клетка.

— Наблюдаваха ме ден и нощ — възрази тя. — Но аз им избягах, при това с меч в ръка.

— Защото ти омръзна да те пращат да си лягаш без вечеря? — весел смях се затъркаля в могъщите му гърди.

— Деркето да ти изпие очите! — изкрещя Карела. Тя се втурна напред с протегнати юмруци, като че имаше намерение да пробие с тях огромния му гръден кош. — Ерлик да те порази, ти, кимерийски кучи сине! Ти… ти… — тя рязко се отпусна и се вкопчи в тялото му, за да не падне. Бузата й се притисна към гърдите му, той с удивление забеляза сълзи в ъгълчетата на очите й. — Аз те обичах — прошепна тя. — Обичах те.

Мускулестият кимериец поклати глава в безкрайно удивление. Щом го обича и постъпва така, той не можеше да си представи кой щеше да оцелее пред нейната омраза.

Тя се отблъсна от тялото му и се отдалечи, сякаш върху дългите й клепачи никога не бяха се появявали сълзи.

— Не те е страх от нищо — прошепна тя. — Не трепваш дори. Нито пък си помисляш — „Щом тя е страдала така, как ли ще ме накара да страдам аз?“.

— Нямам никаква вина за онова, което ти се е случило, Карела — каза той тихо.

Карела с нищо не показа, че го е чула.

— Не се страхуваш от нищо, ала в края на краищата си мъж — странна усмивка затанцува върху устните й.

Пръстите й чевръсто докоснала украшенията, които придържаха роклята върху тялото й, след миг сивата коприна се изля като малко езеро край стройните й глезени. Изглеждаше както я бе запомнил — с налети гърди и закръглен ханш, дълги крака и тясна талия. Карела даряваше огромна чувствена наслада на мъжкото око. Тя започна бавно да се върти върху пръстите на краката си и, полюлявайки глава, позволяваше на копринените си коси да милват ту кадифено меките й рамене, ту млечнобелите й гърди. Приближи се към него, като поклащаше леко бедра и спря тъкмо когато гърдите й докоснаха разпнатото му в окови тяло малко по-ниско от ребрата. Тя облиза сочната си долна устна с език, вгледана в лицето му с премрежени очи, и изведнъж заговори със страстен глас:

— Когато те закарат в рудниците, само смъртта може отново да те изведе на белия свят. Ще изживееш жалкия си живот сред вонящ, влажен въздух под мъждивата светлина на факли, от които капе мръсна лой. Там има и жени, ако се съгласиш да наречеш тези същества така. Ръцете им са покрити с мазоли като на мъж — пръстите й пробягаха по неговия твърд като стомана гръден кош. — Косите и кожите им са потънали в мръсотия, вонята им е нетърпима, целувките им…

Изящните й ръце се протегнаха, дланите й се сключиха зад врата му, тя се плъзна по тялото му, докато лицето й се изравни с неговото.

— Техните целувки не са така сладки като тази сега — прошепна тя и притисна устни до неговите. Той диво посрещна целувката й, докато накрая жената с хленч се откъсна от него. Смарагдовият й поглед беше развълнуван, несигурен, а в неговия блестеше синевата на бруленото от свирепи ветрове северно небе.

— Никога повече няма да получиш такава целувка — предупреди тя задъхано.

Карела рязко се отпусна върху каменния под, прехапа устни и се отдръпна от него. За миг в зелените й очи проблесна нерешителност.

— Сега аз ще бъда единствената жена в съзнанието ти до края на твоя живот — обяви тя. — Единствената жена до края на живота ти! — тя грабна дрехата си от пода и побягна в тъмнината. Не след дълго кимериецът чу как вратата се отваря със скърцане, веднага след това достигналият до ушите му трясък подсказа, че тя е излязла и вратата вече е залостена.

Никак не се бе променила, помисли си той. Тази жена все още беше Червения Ястреб, свирепа, буйна като хищна птица. Ала ако тя си мисли, че той кротко ще отиде в рудниците или ще наведе смирено глава пред онова древно наказание, за което спомена Гариан — тогава тя също бърка в сметките, опаката, огнена жена, каквато винаги я бе възприемал.