Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

Ръцете на Албанус пак започнаха да се движат по ръба на кристала, докато лицето на Гариан набъбна и изпълни целия квадрат.

— Защо правиш това толкова често?

Думите бяха изречени от русокосата жена, отпусната върху атлазените възглавници на леглото му — тя го наблюдаваше със сапфирените си котешки очи. Протегна се апатично, кожата й проблесна в сумрака като намазана с мед слонова кост, краката й на танцьорка изглеждаха дори по-дълги, когато изпъна петите и пръстите. Големите й, крушовидни гърди се повдигнаха при протягането на нежния й гръб. Албанус усети как гърлото му се сви.

— Защо мълчиш? — попита го тя. Гласът й бе изпълнен с чиста невинност.

Кучка, помисли си той.

— Сякаш той е тук, Сулария. Нека наблюдава как собствената му любовница се гърчи и стене под мен.

— Това ли означавам за тебе? — сега тонът й беше прелъстителен, галещ като сгрято масло. — Само още едно средство, за да унизиш Гариан?

— Да — потвърди той жестоко. — Ако той имаше съпруга или дъщеря, те щяха да се редуват с теб в леглото ми.

Очите й се отдръпнаха към лицето в кристала.

— Гариан няма време за любовница, какво остава за съпруга. Естествено, ти си отговорен за многото неприятности, които отнемат времето му. Какво биха помислили твоите приятели, ако знаеха, че си рискувал да прелъстиш любовницата на краля в леглото си?

— Това риск ли беше? — лицето му опасно се стегна. — Ти представляваш ли риск за мен?

Тя се раздвижи сред възглавниците: главата й остана обърната към него, а бедрата й се поклатиха, подчертавайки със закръглеността си изяществото на нейната талия.

— Не, не съм никакъв риск за теб, — меко каза тя. — Желая само да ти служа.

— Защо? — упорито продължи той. — В началото те исках само за леглото си, ала ти по собствена воля започна да шпионираш в двореца и идваше, коленичила пред мен, да ми съобщиш кой какво прави и какво приказва. Защо?

— Властта — промълви тя. — Това е способност, която притежавам — усещам властта у мъжете, зная кои мъже ще я притежават. Такива мъже ме привличат, как то пламъкът привлича пеперудите. Усещам властта у теб, много по-могъща от оная, която Гариан си въобразява, че държи в ръце.

— Ти усещаш властта — притвори очи той и заприказва като че на себе си. — Аз също я усещам вътре в себе си. Винаги съм я чувствал, зная, че е там. Роден съм, за да бъда крал, да превърна Немедия в империя. И ти си единственото човешко същество, което го е осъзнало. Скоро хората ще излязат по улиците на Белверус с мечове в ръце и ще настояват Гариан да освободи трона в моя полза. Много скоро. И в този ден ще те издигна в благороднически сан, Сулария. Лейди Сулария.

— Благодаря, кралю.

Той рязко разтвори нощната си роба, захвърли я и се обърна така, че мъжът в кристала — ако изобщо бе възможно да ги види оттам — да наблюдава леглото без никаква пречка.

— Ела и докажи обожанието си към своя крал — заповяда той.

Жената изви овлажнелите си устни в усмивка и пропълзя до него.

На следващата сутрин Конан крачеше към стаята за посетители на странноприемницата „Фестис“ и отново си зададе въпроса дали не е попаднал в гнездо на умопобъркани. Две лири, четири цитри, три флейти и шест арфи с различни размери свиреха непрекъснато, ала никога повече от двама измежду разпръснатите по стаята музиканти, не изпълняваха една и съща мелодия. Един рецитатор редеше стихове пред гола стена, жестикулирайки разпалено, сякаш се представяше пред богат покровител. Дузина млади мъже и жени наобиколили маса, отрупана с малки скулптурни изображения, се надвикваха с музиката, за да си обясняват подробно какви са слабостите в работата на всеки. Други трима, застанали на стълбищната площадка, си крещяха един другиму — всичките едновременно — кога едно осъдително от морална гледна точка деяние все пак е допустимо да бъде извършено. Поне Конан смяташе, че викат, обсъждайки този неясен въпрос. Всички мъже и жени в стаята — никой по-възрастен от двадесет и пет години — се надвикваха за едно или друго нещо.

Можеше да се каже, че предната вечер той и Хордо бяха посрещнати радушно. Тогава в странноприемницата имаше не повече от двадесетина души. Ако „Фестис“ въобще бе възможно да се нарече странноприемница. Всички присъстващи се вторачиха в тях, сякаш Ариани бе довела две Бритунийски мечки. Да, сред тази сбирщина, която разполагаше с не повече от няколко ножа за рязане на месо, те наистина изглеждаха такива.