Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

Той поклати глава.

— За първи път виждам кръчма, където не искат да си платиш, преди да ти напълнят чашата.

— Никой ли не ти обясни снощи? — засмя се тя.

— Може би ти си опитала. Ала имаше твърде много вино наоколо.

— Наистина ли си извършил всичко, за което разказа снощи? — тя се наведе напред с интерес, краищата на наметалото се разтвориха и разкриха пътеката към пазвата й. Част от съзнанието му отбеляза, че гледката е почти толкова възбуждаща, колкото голият й бюст преди малко. Той се запита дали тя го знае и дали го прави нарочно.

— Някои от тях, да — потвърди предпазливо той. Истината беше, че не си спомняше кои истории бе разказал той и кои Хордо. Наистина, онази нощ виното беше много повече от достатъчно. Конан напълни чашите от глинената кана.

— Тъй си и помислих — отбеляза тя със задоволство. — А колкото до парите, давай, колкото можеш. Всички тук правят така. Макар че който остава само през деня, не дава нищо. Някои от нас получават пари от семействата си и, разбира се, всички ги внасяме тук. Те не одобряват — семействата ни, имам предвид — ала още по-малко одобряват, ако сме около тях и ги поставяме в неудобно положение с поведението си. Ако останат пари, купуваме хляб и сол и ги разпределяме сред гладните в Хелгейт. Е, не е достатъчно — въздъхна тя. — Ала човек, който умира от глад, е благодарен и за трохата хляб.

— Значи някои от тези хора имат достатъчно богати семейства, които им дават пари — огледа той невярващо стаята. Изведнъж думите, произнесени бавно и разчленено, така както говори високо образован човек, звъннаха в ушите му:

— Моят баща е лорд — каза тя, сякаш се защитаваше. Изречено от нейните устни, да бъдеш лорд или дъщеря на лорд, звучеше като престъпление.

— Тогава защо живееш тук, в покрайнините на Хелгейт и позираш гола върху масите? Не можеш ли да пишеш поезията си в палата на баща си?

— О, Конан — въздъхна тя. — Не разбираш ли, колко е несправедливо благородниците да имат злато и да живеят в палати, а просяците да мрат от глад в копторите си?

— Може би е несправедливо — отвърна той. — И все пак аз харесвам златото, въпреки че съм имал твърде малко от него. Що се отнася до бедните, ако аз бях богат — дано добре се познавам — онова, което съм пропилял стига за доста стомаси.

— Какъв друг отговор очакваше? — попита висок като върлина мъж и притегли стол към тяхната маса. Дългото му лице имаше начумерено изражение и впечатлението се подсилваше заради гъстите вежди, свъсени над очите му. Той посегна към чашата на Ариани и изпи половината от виното й.

— Това е честен отговор, Стефано — възрази Ариани, а новодошлият изсумтя.

Сега Конан си припомни този мъж. Миналата нощ той бе нарекъл себе си скулптор и доста свободно бе докосвал с ръце Ариани. Тогава тя изглежда нямаше нищо против, ала сега гневно прибра от него своята чаша с вино.

— Той е щедър човек, Стефано, и мисля, че пак щеше да е щедър, ако бе богат — тя отново премести прямия си поглед върху Конан. — Но не виждаш ли, щедростта не е достатъчна? В Хелгейт някои хора не могат да си купят хляб, докато благородниците се крият на сигурно място в палатите си, а дебелите търговци забогатяват все повече, с всеки изминал ден. Гариан не е справедлив крал. Ясно е какво трябва да се направи.

— Ариани! — прекъсна я Стефано остро. — Започваш опасна тема. Обуздай езика си.

— С какво право говориш така с мен? — гласът й се извиси, сгорещен от спора. — Каквото и да е имало между нас, аз не съм твоя собственост.

— Не съм казал, че си — отвърна той със същата разгорещеност. — Само моля да ми позволиш да те напътствам. Не приказвай така пред непознати.

Ариани презрително отметна красивата си глава, големите й очи внезапно изстинаха.

— Сигурен ли си, че думите ти не са предизвикани от ревност, Стефано? Че не желаеш да се отървеш от съперника си? — Лицето на скулптора пламна в алено. — Може да е непознат — продължи тя безпощадно, — ала тъкмо той е човекът, когото търсим. Войн. Нима не съм чувала Тарас да ти говори за това стотици пъти? Ние наистина трябва да разполагаме с борци, ако…

— Милосърдието на Митра! — изстена Стефано. — Въобще помисляш ли си, че трябва да бъдем предпазливи, Ариани? Той е просто варварин от севера. Вероятно никога не ще узнае кой е баща му и би продал честта си за един сребърник. Внимавай какво говориш!

С лявата си ръка Конан освободи широката сабя от ножницата и оголеното острие под дръжката се опря на масата.