Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

— Достатъчно! — грубо прекъсна спора им Албанус. — Спрете и двамата! — той остро пое дъх. Един ден щеше да им позволи да се бият, за да го развличат, и щеше да заповяда да набодат на кол победителя от техния двубой. Ала сега не беше време за това. Тридесет години беше работил, за да осъществи мечтата си. Прекалено много време, прекалено много усилия и унизителен ужас, за да позволи всичко да пропадне. — Този варварин може да е взел меча. Намерете го! Намерете оръжието!

— Вече започнах търсенето — самодоволно се обади войникът с квадратното лице. — Обадих се на Тарас. Неговите улични плъхове трябва да са душили цяла нощ.

— Добре — Албанус потри ръце, при което се разнесе звук, сякаш наблизо шумолеше пергамент. — Ами ти, Деметрио? Какво направи, за да намериш оръжието?

— Зададох десет хиляди въпроса — уморено отвърна изнеженият младеж. — От Улицата на Скърбите до вертепа „Къщата с Хиляда Орхидеи“ Нищо не узнах. Ако Вегенций беше сметнал за уместно, да ме уведоми за онзи варварин, търсенето ми щеше да бъде по-лесно.

Вегенций изучаваше ноктите на ръцете си със самодоволна усмивка.

— Кой би се сетил да те търси в „Къщата с Хиляда Орхидеи“? Там предлагат на клиентите си само жени.

Деметрио вбесено тласна меча си обратно в ножницата, сякаш пронизваше сърцето на войника. Ала преди да успее да отвори уста, заговори Албанус:

— Нямаме време за свади на дребно. Намерете този меч. Откраднете го, купете го, не ме е грижа как, ала го намерете. И не привличайте ничие внимание.

— А ако новият собственик е отмерил свойствата му? — попита Деметрио.

— Тогава го убийте — равно каза Албанус. — Или убийте нея, ако оръжието е в ръцете на някоя жена. — Той се обърна да си върви.

— Има още нещо — рязко се обади Вегенций. — Тарас иска да се срещне с тебе.

Албанус извърна лице към тях, очите му бяха безмилостни и непроницаеми като черен кремък.

— Как се осмелява тази отрепка? Той трябва да ближе с благодарност камъните по паважа, върху които стъпвам, заради златото, което му бе дадено.

— Уплашен е — поясни Вегенций. — Той и неколцина от останалите, които знаят какво всъщност вършат. Ще ги сплаша, ала дори златото няма да върне куража им, ако не се изправят лице срещу лице с тебе и не чуят от устата ти, че всичко ще стане както им е било разказано.

— Митра да ги порази! — очите на Албанус докоснаха барелефа върху стените. Трябвало ли е Брагорас да се занимава с такава измет? — Прекрасно. Уреди ми среща в някое затънтено място.

— Ще бъде изпълнено — отвърна войникът.

Изведнъж Албанус се усмихна, първата истинска усмивка, която останалите видяха върху лицето му.

— Когато седна на трона, ще заповядам този Тарас и неговите главорези да бъдат одрани живи на Площада на Кралете. Хората трябва да научат как един добър крал защитава поданиците си от напаст като тях. — Смехът му наподобяваше кучешки лай. — Хайде, тръгвайте. Като ви видя следващия път, искам да ми докладвате, че сте успели.

Той ги напусна без церемонии, както се бе и появил. Чувстваше, че вече стои над обичайната учтивост, разменяна между обикновени хора. Във всеки случай Вегенций и Деметрио бяха глупци, неспособни да осъзнаят, че той гледа на тях не по-различно, отколкото на Тарас. Не се ли досещаха, че накрая ще се разправи с тях също така жестоко? Щом можеха да предадат един крал, значи щяха да предадат и следващия.

В слабо осветената си спалня той закрачи нетърпеливо към квадратен лист от прозрачен кристал, окачен на стената. Никакви орнаменти не украсяваха тънкия кристал, с изключение на странни знаци по външния ръб, фино вписани под самата прозрачна повърхност. В светлината на единствената малка златна лампа, поставена на триножник, знаците бяха почти невидими, ала поради дългите си упражнения с кристала пръстите на Албанус докоснаха нужните в необходимата последователност. Устните му напяваха думи от език, мъртъв вече три хилядолетия.

Щом пръстът му се повдигна от последния знак, кристалът потъмня и доби плътен сребристосин цвят. Бавно започнаха да се оформят картини. В кристалния лист се движеха и жестикулираха мъже, приказваха, ала не се чуваше никакъв звук. Албанус се взря в Гариан, който си мислеше, че е на сигурно място в кралския палат, унесен в разговор с най-доверените си съветници — Сулпиций и плешивия Маларик.

Кралят беше висок мъж, все още запазил здравите мускули от юношеството, прекарано във войската, ала сега върху тях бе започнал да се наслагва равен слой тлъстина. Тя се бе натрупала през дългата половин година владичество върху трона, лишено от физически упражнения. Неговото лице с квадратна челюст и дълбоко хлътнали в черепа тъмни очи, бе загубило много от някогашната си откритост. Причината за тази промяна отново бе тронът.