Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

— Интересно — подхвърли Конан разсеяно. Острите му очи различиха в тъмнината две сенки. Пред тях имаше пресечка. А отзад? Да. Това беше мърморенето на някой, настъпил отпадъците, оцапали ботушите на Хордо. — Продължавай да говориш — настоя той. Оръжието му прошумоля, одрасквайки кожата на ножницата, докато се измъкваше от нея.

Едноокият вдигна вежди, след като видя какво е направил Конан, после и той извади меча си. Двамата мъже вървяха и поклащаха леко стоманеното оръжие в юмруците си.

— За онова проклятие — продължи Хордо словоохотливо, — Гетениус се разболя две седмици след като някой го изрекъл. Щом легна в постелята, дъждът спря да вали. Валеше в Офир. Валеше в Аквилония. Но не и в Немедия. Колкото по-тежка ставаше болестта на Гетениус и колкото по-плътно се доближаваше до трона Гариан, толкова по-злокобна ставаше сушата. В деня, когато се възкачи на трона, полетата бяха сухи като кости на мъртвец, стрити на прах. Толкова и реколта беше прибрана тази година. Кажи, че това не е доказателство за проклятието.

Те стигнаха напречната тясна уличка; Конан потъна настрани в сянката и даде знак на Хордо да не спира. Плещестият едноок мъж продължи да се тътри напред, а думите му полека заглъхваха в мрака:

Понеже нямаше никаква реколта, Гариан купи жито от Аквилония и повиши митата, за да го изплати. Глупаците бандити по границата започнаха да палят каруците със зърно, а той пък повиши митата, понеже искаше да наеме повече пазачи за каруците и да купи още зърно. А ония глупаци на границата все още палят каруците. Високите мита са нещо прекрасно за контрабандата, но мене някак ми се иска кралят да не беше…

Конан чакаше, целият в слух. За секунда си помисли дали да не извади от наметката меча на лудия, ала дори през нея той все още чувстваше кръвта от убийствата. Подпря оръжието на стената. Стъпките на преследвача се приближиха, забързани, но и колебливи. Конан вече бе сигурен, че ги преследва само един човек.

Слаба, обвита в наметало фигура, се придвижи по тясната улица, спря в тъмнината, изцяло съсредоточила вниманието си върху слабия шум от заглъхващите стъпки на Хордо. Конан направи крачка напред и сграбчи с лявата си ръка рамото на непознатия. После светкавично извърна тяло и блъсна преследвача си в стената. Противникът му издаде мъчителна въздишка. Конан постави острието върху гърлото на непознатия и го повлече надолу по пресечката до едно осветено място. Устата на мускулестия младеж зейна, когато видя лицето на пленника си. Беше жената, която изглеждаше не на място в „Заклания Вол“.

Имаше страх в големите й, светлокафяви очи, ала когато тя заговори, гласът й бе овладян.

— Възнамеряваш ли да ме убиеш? Не мисля, че убийството на жена ще бъде извън силите ти. Та ти напускаш жените с такава лекота.

— За какво говориш? — грубо попита той. — Ти с разбойниците ли работиш, момиче? — трудно му беше да повярва в това, ала бе виждал и по-странни неща.

— Разбира се, че не — отвърна тя. — Аз съм поетеса. Името ми е Ариани. Би ли махнал този меч, ако не възнамеряваш да ме убиеш? Знаеш ли какво направиха те, когато си тръгнах? Имаш ли някаква представа?

— Кром! — измърмори той, объркан от нейното излияние. После ръката му отпусна меча.

Видя как тя преглътна и усети спокойния й поглед върху себе си.

— Хвърляха зарове да определят кой ще бъде първи с нея. Всичките мъже в таверната се наредиха. Междувременно я подхвърляха един на друг и я пляскаха по бедрата, докато заприличаха на узрели, кървавочервени плодове.

— Русокосата крадла — възкликна той. — Ти говориш за нея. Да не искаш да кажеш, че си ме проследила до Хелгейт, само за да ми разкажеш за крадлата?

— Не знаех, че ще отидеш в Хелгейт — разгневи се тя. — Следвам хрумванията си. Твоя работа ли е да знаеш къде ходя? Аз не съм робиня. Особено пък твоя робиня. Онова бедно момиче! След като я пусна да си върви, помислих си дали не й съчувстваш, дали не си различен от останалите, въпреки че изглеждаш толкова буен. Ала…

— Ти знаеше ли, че е крадла? — прекъсна я Конан.

Лицето й доби израз на човек, който се отбранява.

— Тя също трябва да живее. Предполагам, не знаеш какво принуждава хората да стават крадци, как се живее, когато си беден и гладен. Не и ти с огромната си сабя и тези мускули, и…

— Млъкни! — изкрещя той и веднага понижи глас, като хвърли бърз поглед по цялата тясна уличка. Не беше добре да привлече нечие внимание в място като Хелгейт. Когато отново отправи взора към нея, тя го гледаше със зяпнала уста.