Роберт Джордан - Конан — защитника на трона

Хордо хвана ръката на Конан и задърпа мускулестия младеж надолу по улицата.

— За една медна монета — отвратен измърмори едноокият. — Беше време, когато само сребро можеше да накара някой от тях да ти покаже това. Даже една монета сигурно нямаше да е достатъчна.

— Този град е полудял — констатира Конан. — Никога не съм виждал толкова много просяци от тази страна на Вилайетово море. Бедните са станали още по-бедни и по-многобройни, отколкото в която и да е от другите три столици. Уличните продавачи слагат цени, които биха смазали търговец от Гилдията в Султанапур. При това лицата им са кисели, сякаш всеки момент ще фалират. Повече от половин сребърник за гарафа вино, а жонгльорът показва най-добрите си фокуси за една медна монета. Не видях жива душа да я е грижа дали утрешният ден ще дойде, или не. Какво става тук?

— Какъв съм аз, кимериецо? Учен? Свещеник? Говори се, че тронът е прокълнат, че самият Гариан е прокълнат от боговете.

Конан инстинктивно направи знака срещу злото. Проклятията са неща, с които човек не бива да се шегува. Няколко човека забелязаха жеста му и се отдръпнаха от огромния мъж. Достатъчно зло тежеше в собствения им живот, за да се развълнуват от онова, което го тревожеше.

— Наистина ли има проклятие? — подхвана големият кимериец след време. — Искам да кажа, приказват ли свещениците и астролозите за него? Потвърдили ли са, че такова нещо съществува?

— Не съм чувал — призна Хордо. — Така се говори по уличните ъгли. Всички знаят за проклятието.

— Утробата на Хануман! — изсумтя Конан. — Знаеш не по-зле от мен, че ако всички знаят нещо, обикновено е лъжа. Има ли някакво доказателство за проклятието?

— Ако това е доказателство, кимериецо — Хордо мушна Конан с грубия си пръст, за да подчертае значението на думите си, — в деня, когато Гариан се възкачи върху Трона на Дракона — забележи, точно същия ден — едно чудовище вилня по улиците на Белверус. Уби повече от двадесет човека. Приличаше на мъж — ако направиш мъж от глина и после наполовина го стопиш. Интересното е, че много хора, които са го видели, твърдяха, че приличал малко на самия Гариан.

— Човек, направен от глина — тихо повтори Конан, мислейки за пророчеството на слепеца.

— Не обръщаш внимание на онзи сляп глупак — посъветва го Хордо. — Освен това чудовището е мъртво. И да не мислиш, че го унищожиха градските стражи, изпокрити в казармите? Ами! Една стара жена, почти обезумяла от страх, запокитила срещу него газена лампа. Чудовището цялото се покрило с горяща мазнина. От него останала само купчинка пепел. Градските стражи щели да вземат жената на разпит, но съседите ги прогонили. Обсипали ги с мръсотията от нощните си гърнета.

— Ела — подкани Конан и зави по някаква тясна улица.

Хордо се поколеба.

— Осъзнаваш ли, че навлизаме в Хелгейт?

— Следят ни. Още от „Заклания Вол“ — прошепна Конан. — Искам да узная кой е по петите ни. Оттук.

Улицата се стесняваше и лъкатушеше. Смехът и светлината от Улицата на Скърбите бързо се изгубиха. Смрадливата миризма на мърша и урина се сгъсти. Нямаше паваж. Скриптенето на ботушите им по чакъла и собственото им дишане бяха най-шумните звуци, които се разнасяха наоколо. Движеха се сред мрак, съвсем рядко разкъсван от шепа случайна светлина, процедила се от някой прозорец — достатъчно нависоко, за да почувства собственикът му поне мъничко сигурност и да дръзне да запали свещ.

— Говори — обади се Конан. — За каквото и да е. Какъв крал е Гариан?

— Кара ме да говоря — измърмори Хордо. — Да ни пази Бел от твоето… — той въздъхна дълбоко. — Гариан е крал. Какво повече има да се говори? Хич не ме е грижа за който и да е крал. Нито пък теб — съдя от онова, което видях последния път.

— И мен не ме е грижа. Но говори. Ние сме пияни и прекалено глупави, за да мълчим, докато се разхождаме в Хелгейт посред нощ. — Той освободи широката си сабя в ножницата. Блед лъч светлина от далечен прозорец проблесна по лицето му, очите му блещукаха в мрака като зеници на горско животно. Хищник, тръгнал на лов.

Хордо се препъна в нещо, което издаде сочен шляпащ звук под ботушите му.

— Черва и кости на Бара! Ух! Чакай да видя. Гариан. Поне се отърва от магьосниците. Повече ми допадат кралете, отколкото магьосниците.

— Как го постигна? — попита Конан, ала ушите му се ослушваха повече за звуци зад тях, отколкото за отговора. Дали това пред тях беше звук от човешки крак, пристъпящ дебнешком върху чакъла?

— О, три дни след като седна на трона, екзекутира всичките магьосници в кралския двор. Гетениус, неговият баща, ги държеше с дузини в двореца. Гариан не бе съобщил на никого какво възнамерява да прави. Малцина успяха да се измъкнат с някакво извинение, но останалите… Гариан дал заповед на Златните Леопарди в три след полунощ. Призори всички магьосници, останали все още в двореца, били измъкнати от леглото и обезглавени. Които се измъкнали, те били истинските магьосници — така казал Гариан. Позволи им да запазят богатството си. За тези, които не съумяха да разгадаят, че им готви смъртта, каза, че били шарлатани и паразити. Разпредели имуществото им сред бедняците, даже и тук, в Хелгейт. Последното добро нещо, което е направил.