Раймонд Фейст: ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

Брендан обаче не можа да сдържи възхищението си.

— Той е най-добрият меч в Запада. Само Мартин може да затрудни Хал. Казват, че не отстъпва на предтечата ни принц Арута.

Брендан беше най-младият и като че ли се беше родил на света с единствената цел да тормози братята си. Беше отраснал като щастливо бебе и буйно дете, вечно настървено да догони по-големите си братя. Рядко имаше момент, в които да не се усмихне и да не може да намери нещо смешно в ситуацията.

— Легендарно име — каза графът и кимна учтиво.

— Е, ако можеше и да е по-добър с лъка… — подхвърли Брендан със заядлива усмивка.

Мартин наистина хич не го биваше в стрелбата с лък.

Робърт видя как братята се изгледаха накриво.

Познаваше и тримата синове на херцога още от бебета и беше свикнал с постоянното им съперничество. Знаеше, че ако разговорът им продължи, ще се превърне в спор и Мартин ще се ядосва все повече, за удоволствие на Брендан.

Усетил, че синовете му са на ръба на поредната си кавга, херцогът извика на гоначите:

— Отнесете главата на виверна в замъка. Ще направим от главата му трофей за лейди Бетани!

Граф Робърт се намръщи и това накара момичето да се усмихне.

Херцогът продължи:

— А вие двамата… — посочи първо Мартин, а след това Брендан, — дръжте се прилично или ще ви назнача в нощния конен патрул по източната граница.

Младежите знаеха, че баща им не се шегува, тъй като и двамата бяха прекарали не една студена нощ с патрулите на гарнизона в опасните лесове.

— Да, татко — отвърнаха двамата почти едновременно.

Старшият на лова нареди на гоначите да вдигнат виверна, а благородниците поеха към крепостта на Крудий.

Докато яздеха под високите дървета, Бетани подхвърли с измамно мил тон:

— Колко лошо, че не намерихте глиган, момчета.

Двамата братя се спогледаха и като никога киселото изражение на Брендан бе същото като на Мартин.

Въпреки яростната буря, която се надигаше навън, вечерята беше празнична. Настроението се повишаваше от пращящия огън, обилното вино и усещането за безопасност от яростта на стихиите. Веселите закачки около трапезата бяха нещо предсказуемо: двете фамилии бяха близки и споделените пирове — неизброими.

Формалното сядане на масата бе изоставено преди години, след като двете съпруги, херцогиня Каралин и графиня Мариан, бързо си бяха станали като сестри и си говореха през раменете на мъжете си, докато херцогът не бе решил, че удобството натежава над протокола.

Ето защо граф Робърт седеше на мястото, традиционно полагащо се за съпругата на домакина, докато тя седеше на неговото. Двамата мъже можеха да си бъбрят, както и жените им, и хармонията бе осигурена.

Двамата синове на херцога седяха отдясно на графа, а лейди Бетани седеше отляво на майка си. След като повечето блюда бяха изядени, Брендан смуши брат си с лакът и попита:

— Какво ти става?

— Какво да ми става? — попита Мартин и се намръщи, подразнен сякаш от въпроса.

Киселото му изражение накара Брендан да се ухили още по-широко.

— Или умираш да подслушаш разговора на майка с графиня Мариан, или Бетани си е изцапала устата със сос.

Мартин наистина гледаше натам, когато брат му го заговори, но погледът му рязко се върна към брат му. Брендан рядко беше виждал това изражение на лицето му — дълбок и застрашителен поглед, който го предупреждаваше, че този път много е прекрачил границата. Навремето такива случаи обикновено приключваха с това, че Брендан бързо припваше да потърси закрилата на майка си, докато беше съвсем малък, или на баща си или брат си Хал, когато стана по-голям.

Но вместо да избухне в гняв, който обикновено следваше този мрачен поглед, Мартин сниши глас и рече:

— Не си видял нищо.

Тонът му беше толкова изпълнен със сдържана ярост и заплаха, че Брендън можа само да кимне.

Усетил, че между синовете му става нещо, херцог Хари каза:

— Ако тази буря се влоши, ще ни се отвори много работа в града за доста дни. — Погледна Мартин. — Искам да поемеш патрул на север и североизток и да видиш как се справят селяните. — Обърна се към Брендан: — Ти също си достатъчно голям, за да поведеш патрул. На юг и югоизток.

— Мога да видя онези села на връщане към дома, ваше височество — каза граф Робърт.

— Поостанете още няколко дни — каза Хари и погледна с топла усмивка жена си, която бе увлечена в оживен разговор с графинята. — Те обичат да са заедно.

— Вярно — каза графът. — Наистина като че ли имаме все по-малко време за гостувания напоследък.