Раймонд Фейст - ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

— Като че ли не е благоразположен към нито една фракция.

— Или разиграва едната страна срещу другата и укрепва позицията си.

Робърт въздъхна.

— Според слуховете сега е най-властният мъж в кралството, въпреки показната му скромност и смирение. Кралят зависи от всяка негова дума, което означава, че мнозина от Събранието също го слушат.

— Как се гледа на истината често пъти определя истината — изтъкна Хенри. — Ако се страхуват от него заради власт, колко власт има, е без значение, защото страхът все пак е реален. А как лорд Джеймисън приема това, че позицията му на Първи съветник се узурпира?

Робърт сви рамене.

— Той все още е сила, но остарява. Синът му Джеймс трети е способен, но внукът му, поредният Джеймс… Джим е този, който трябва да се държи под око.

Графът кимна. И двамата бяха срещали Джим Фурията, или Трепалото, в облика му на лорд Джеймисън, внук на херцога на Риланон.

— Какво е известно за Алкорн? — попита граф Робърт. — Издигна се по ранговете, едва ли първият мъж от простолюдието, който го е направил — дядото на херцог Джеймс е бил просто улично хлапе, крадец дори. Но този сър Уилям не държи никаква определена титла — твърдят, че ги отказва, макар че дори постът херцог на Риланон би могъл да е негов, ако поиска, след като лорд Джеймс се оттегли.

Хенри поклати унило глава.

— Сегашният херцог би могъл да възрази. Мисля, че предвижда постът да премине в ръцете на сина му или на внука му. А лорд Джеймс все пак е човек, с когото трябва да се съобразява. Той крепи Събранието на лордовете всъщност.

— Е, нас на Далечния бряг малко ни засяга, вярно — каза граф Робърт. — Все пак винаги е интересно.

— Ти си повече политическо животно от мен, Робърт. Но да кажем, че ни засяга малко, означава да допуснем, че нещата ще продължат както в миналото, а може и да не стане така. Има разлика между това Короната да ни пренебрегва и да ни изостави. Точно когато помисля за такова мрачно бъдеще се радвам, че имам приятели като теб и Морис тук в Запада.

— Винаги твой верен васал, приятелю.

В този момент един войник, прогизнал до кости, нахлу в залата, приближи се до масата на херцога и се поклони.

— Милорд, към пристанището подхожда кораб.

Херцогът се изправи.

— В това време?

— Опитахме се да ги предупредим с червен сигнал, но те ни пренебрегнаха и подхождат право насам!

Херцогът погледна Робърт и двамата казаха едновременно:

— Рейнман!

— Само този луд ще хукне пред такава буря, без да помисли, че ще свърши с кораба си на половин миля в сушата. Да се качим на кулата.

Междувременно момчетата и Бетани също бяха станали.

— Татко — каза Мартин. — Нищо няма да видите оттам!

— Ако е Рейнман и не спре кораба си в тази хала, много ще имаме да видим — отвърна Хенри.

Напусна голямата зала и се запъти към стълбището, което водеше към най-високата кула пред цитаделата. Наричаше се Кулата на магьосника, тъй като някога предтечата на херцога, лорд Боррик, я беше отстъпил на един магьосник и неговия чирак. Сега бе празна, но все още предлагаше най-добрия изглед към околността на запад.

Разбързаха се слуги, за да донесат промазани наметала за свитата на херцога, и когато Хенри и Робърт стигнаха до върха на кулата, задъхан паж ги догони и им подаде тежки наметала, киснати в тюленова мас. След миг двамата владетели бяха на кулата, извърнали лица срещу хапещия дъжд, и се напрягаха да видят каквото могат в тъмното.

Когато и другите се струпаха около тях, граф Робърт извика над воя на вятъра:

— Виждате ли нещо?

Хенри посочи.

— Там!

Градчето Крудий беше залостило здраво врати и кепенци срещу бурята, но все пак тук-там се виждаха светлинки, процедили се около ръбове на кепенци, и от фенерите на забързани към кейовете хора. Сигналът за тревога смътно достигаше до ушите на струпаните на върха на най-високата кула на цитаделата Крудий.

В далечината едва се виждаше сиянието на фара Лонг Пойнт, смътно червена — предупреждение към кораби да не навлизат в пристанището.

При буря корабите поемаха към един нос на няколко мили нагоре по брега и възвиваха да намерят подслон зад няколко високи стръмнини. В щорм като този разумният избор можеше да е да продължиш да плаваш покрай брега и да обърнеш, когато ветровете отслабнат, или да пуснеш котва и да обърнеш носа срещу бурята.

Но този капитан не беше обикновен мореплавател. По-скоро беше донякъде луд, както бе отбелязал лорд Хенри. Смятаха го за най-добрия капитан в Западната кралска флота и винаги го пращаха първи след пирати и на опасни мисии.