Раймонд Фейст: ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

Както винаги, трябва да започна с благодарности към първоначалните майки и бащи на Мидкемия, които щедро ми разрешиха да използвам игралното им поле. Вярвам, че не съм злоупотребил твърде много с него.

Както винаги, моите благодарности към Джонатан Матсън затова, че беше не само бизнес партньор, но и най-добър приятел, от онези, които те търпят с хумор и обич просто защото са такъв сорт хора.

Към великолепните дами в „Харпър Колинс“ от двете страни на Океана затова, че ме карат да изглеждам добре.

Също така бих искал да благодаря на тези, които опознах благодарение на магията на съвременните социални медии: абонатите и посетителите на уебсайта Crydee.com, които доста време бяха с мен и новите познати на Фейсбук, МайСпейс и Туитър, които отвориха нов път на общуване между автор и читател, за какъвто нямаше и да съм мечтал преди десет години. Благодаря ви за подкрепата и добрите думи. За мен това означава повече, отколкото можете да си представите.

Най-сетне, на майка ми, която ни напусна рано тази година, моите вечни благодарности затова, че беше първата, повярвала, че мога да направя това, и която усърдно препечатваше всяка страница от „Магьосник“, тъй че когато пратих книгата за преценка, тя изглеждаше „професионално“. Нито ден не минава, без да помисля за теб, мамо.

Реймънд Фийст

Сан Диего, Калифорния

Септември, 2010 г.

Небесата пищяха.

Високо горе буря от черни енергии изригваше пипала, които се изпъваха и се стоварваха по всяка сграда, на която се натъкваха. Породеният звук беше толкова ужасяващ, колкото и гледката как всичко докоснато от тях рухва в развалини.

Жителите на града бягаха обзети от отчаян ужас и оставяха изпадналите в беда близки и приятели. Над връхлитащата вълна от мрак се извиси фигура, невъобразимо огромно и чудовищно същество.

Останките от Бранителите на краля правеха каквото можеха, за да се опълчат на Мрака, но бяха почти безсилни пред това безумие. Една женска тичаше по улиците сред тълпата. С боязън от това, което може да види, хвърли бърз поглед през рамо и притисна детето си до гърдите си.

Други градски обитатели стояха присвити по входове, надвити от отчаянието и в очакване на неизбежното си унищожение, вкопчени разплакани един в друг или зяпнали към Центъра, отгдето идеше Мракът.

От Времето преди времето се бяха съхранили легенди за Сетния край, ала на тези истории се гледаше само като на метафори, предупредителни приказки, с които Древните можеше да са учили деца, за да могат да допринесат полза на Народа в дните на точно това Устояване.

Твърдеше се, че Древните повтаряли Устояването толкова много пъти, че били запомнили парчета и късчета от прежни превъплъщения и започнали да сглобяват плана за всяко нещо на света. Разправяха, че някои дори били проникнали в селенията на безумството — знайни като Другите места или Отвъдното или дори до края на Пустошта, и се били върнали, но малцина приемаха тези сведения за нещо повече от небивалици.

Хората се наслаждаваха в своето Съществуване и своето Устояване и щом дойдеше личният им край, знаеха, че не е нищо повече от временно прекъсване на Вечното пътуване.

Но това, пред което се изправяха сега, беше Сетният край, свършекът на Вечното пътуване, и не съществуваха думи, които да изразят ужаса и болката им.

Жената се провря през гъста група от Народа, струпана на една пресечка в центъра на градския Източен кантон. Някои бяха дошли да подирят портата Изгрев-слънце, но стигнали вече тук, сякаш не знаеха какво да направят.

Нищо в историята на Народа не ги беше подготвило за Мрака.

Майката погледна детенцето си, вкопчило се в халата ѝ с нежни щипци; черните му очи бяха огромни на мъничкото още личице.

— Чедо мое — прошепна тя и макар писъците и виковете наоколо да заглушиха звука, детето видя раздвижилите се устни на майка си и разбра. Усмихна ѝ се и оголи бързо растящите си остри зъби. Кожата на бебенцето ѝ вече се свличаше и се показваха първите люспи. Ако можеше да го нахрани, помисли майката, щеше да израсне бързо и щеше да може да бяга по-добре.

„Но накъде да бягаме?“

На изток.

Извън портата и към Кварцовите планини, и през Долината на пламъка, а след това към границата на Кралството. Според мълвата някои бяха намерили спасение в кралство Ма’хар на юг, където вековните вражди бяха забравени пред лицето на общия ужас.