Раймонд Фейст: ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

Потисна глада и загледа как детето ѝ поглъща трупа — кости, жили, коса, кожа — докато не остана само простичкият халат и сандалите на жертвата. Лейр’с свъси чело. В бързината не бе обърнала внимание на халата. Мъртвото същество беше Архивист, пазител на знание.

Дъщеря ѝ извърна поглед към нея и присви за миг очи. След това изрече първите си думи:

— Благодаря ти, майко. Това беше… просветляващо.

— Можеш да говориш? — попита Лейр’с, макар това да беше очевидно.

— На този… му липсваше сила или магия… но имаше знание. — Детето изричаше всяка дума внимателно, сякаш я опитваше и преценяваше, преди да изговори и една сричка. След това се надигна на все още неукрепналите си крака. Израстването, което бе спечелила от храната, бе променило центъра на тежестта ѝ и ѝ трябваше малко време, за да се приспособи. После погледна майка си и добави: — Много, много знание.

И тогава Лейр’с изпита страх. Пред очите ѝ, само за минути, дъщеря ѝ беше престанала да бъде скимтящо бебе и се беше превърнала в млада женска, със спомени и знание, присъщи за най-пазената каста от кралските придворни, Архивистите.

Детското лице вече беше почти на нивото на по-голямата женска, седяща изгърбена до вътрешната стена.

— Готова съм, майко.

Лейр’с прие това. Детето ѝ вече имаше знание.

Дъщеря ѝ се огледа, за да се увери, че все още са скрити. После заяви:

— Знам пътя.

Обърна се и тръгна надолу, а Лейр’с я последва, без да пита.

Промъкнаха се през разядените скали. През крепостната стена, по овразите, които векове вятър и дъжд бяха изровили покрай пътя, и през блатата. Пламтящи изригвания газ преграждаха пътя им, но детето знаеше откъде да минат. Откакто беше погълнала Архивиста, се беше превърнала в същество, каквото Лейр’с не бе познавала.

По някое време се скриха под скална издатина, понеже самотен летец се рееше високо в небето и търсеше плячка. Детето щеше да е лесна жертва, а Лейр’с бе изтощена и нямаше да може да се противопостави на крилатия хищник.

В тишината на ранното утро, докато нощните хищници кръстосваха планините за последен път, преди да се върнат в леговищата си, детето се взря в лицето на майка си, едва видимо на смътната светлина на звездите и малката луна, снишена над хоризонта на запад, и тихо промълви:

— Знам неща, майко.

Изтощена от глад, Лейр’с отвърна:

— Да, разбирам.

— Нима? — Детето нежно обгърна с ръце лицето на майка си. — Знанието на Архивиста е мое… но не спомените му. Зная неща, но други неща са празни дупки в ума ми. — Очите ѝ се впиха в лицето на майка ѝ. — Кажи ми.

— Какво, дъще?

— Кажи ми онези неща, които не знам.

— Не разбирам.

Детето погледна залязващата луна, после попита:

— Какво е онова? — И посочи бледата светлина на хоризонта на запад.

— Дас’таас, или каквото е останало от него — отвърна немощно Лейр’с. — Нашият някогашен дом.

— Защо го напуснахме?

— Мракът дойде, а нашият властелин Дахун си отиде и никой не знаеше как да се борим с него.

— Мракът ли? — попита детето.

Лейр’с беше толкова изтощена, че го усещаше: това може би щеше да е последният разговор с дъщеря ѝ.

— Малко знам, но това поне е известно. Мракът дойде от Центъра.

Детето кривна глава все едно си спомни нещо.

— А, да, Центърът. Древното сърце.

— Не го знам под това име, но Старите кралства, Деспера, Пейнгор, Мурнхоум, Абандос и другите владеели от първите дни след Времето преди времето. Нашият властелин Дахун отдаде дължимото на Старите кралства и стояхме като вал срещу Диваците. — Лейр’с кимна назад. — Там, на изток, където отиваме сега. Но ни е казано, че се е случило нещо лошо.

— Какво, майко?

— Не знам — отвърна Лейр’с уморено. — Толкова много от случилото се е останало забулено в тайна. — Загледа се към далечния град. — Казвали са ми, че някога сме живели като Диваците, раждали сме се в ями, борили сме се за оцеляване от първия миг. Всяка смърт ни е връщала в ямите и борбата продължавала безкрайно. Казвали са ми, че кралете въвели ред и ни научили как да живеем поновому, как да градим, а не само да унищожаваме, как да се грижим един за друг, без непрестанни убийства. И че това са добри неща.

— Защо?

— Не знам — отвърна тя с дълга въздишка. — На изток, към земите на Диваците и на Безумните.

— Защо? — попита детето.

— Защото няма къде другаде да се отиде — отвърна тихо Лейр’с.

По устните на детето пробяга усмивка.

— Не, има друго място, където да се отиде.