Раймонд Фейст: ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

— Какво мислиш за това, Робърт? — попита той ездача вдясно от себе си.

Робърт, граф на Карс, дръпна юздите. Русата му коса беше посивяла рано, тъй че изглеждаше почти бяла под следобедното слънце. Също като на приятеля му, лицето му бе загоряло от слънцето и обрулено от вятър и дъжд. Това, че дъщеря му не отстъпваше в стрелбата с лък на който и да е мъж в Запада, го радваше.

— Мисля, че стрелата на дъщеря ми печели почестите — отвърна той. После се намръщи. — Но да яздиш сама от замъка беше върхът на глупостта!

Гористите земи около Крудий бяха усмирени още преди поколения, но все още криеха риск. Граф Робърт въздъхна примирено. Бетани беше единственото му дете и много ѝ се угаждаше. Заради това беше станала своенравна и буйна, за голямо негово отчаяние.

Бетани се усмихна на ядосания си баща. Беше и коприва, и балсам за него и знаеше, че той ще направи всичко за нея.

— Отегчих се от бъбренето на дамите в Крудий. — Усмихна се и кимна на херцога. — Без да се обиждате, милорд, но интересът ми към плетене и готвене е нищожен, за голямо разочарование на майка ми. Търпението ми се изчерпа, тъй че реших, че ми трябва малко забавление. — Кимна към убития виверн. — Макар че забавлението свърши доста бързо.

— Ха! — рече херцогът и се изсмя. — Точно така би трябвало да е, лейди Бетани. Ранените виверни са опасни. Повечето хора биха стояли по-далече от тях.

Гоначите и кучетата също дойдоха и старшият на лова Родни им даде знак да вдигнат виверна.

— Заедно го убихме, татко — каза Брендан. — Но истината е, че почестите са за Бетани. Стрелата ѝ ме спаси от изгаряне, заклевам се.

Мартин кимна, сякаш му беше все едно кой е убил виверна.

— Какво смятате да правите с него? — попита Робърт. — Не става за ядене.

При подхвърлянето на тази често повтаряна шега двамата братя се спогледаха. Благородниците на изток можеше и да ловуват големите хищници за забавление, но в Далечния бряг те бяха напаст, заплаха за стадата и стопанствата, и затова просто ги избиваха — и големите котки, и глутниците диви кучета, и вълците, и драконовите родственици виверните. Херцогският лов беше най-често за великански глиган — както днес, — за лосове, за сърни в гората или за мечки.

— Мисля, че от главата му ще се получи чудесен трофей за покоите ми, татко — каза Бетани и преметна лъка си на рамо.

Лорд Робърт погледна домакина си, а той поклати глава, като едва сдържаше смеха си, и попита:

— Не е ли по труфилата?

— Моята Бетани хич я няма за коприни и мазила, рокли и обувки. — Лорд Робърт се обърна се към единственото си дете и отсече: — Ще виси в залата за трофеи, не в покоите ти.

Мартин почисти острието на ловното си копие във високата трева и го подаде на един от войниците.

Брендан се ухили.

— Помня как се беше облякла на последния празник на Банапис по Средилетие. Не мисля, че хич я няма по труфилата.

Дори вечно киселият Мартин се усмихна.

— Забелязал си, а?

Този път беше ред на Бетани да се подразни и на бялото ѝ лице изби червенина. Лошо пазена тайна беше, че всички очакваха графската дъщеря рано или късно да стане следващата херцогиня на Крудий, когато най-големият син на Хенри, Хал, стане херцог. Политиката на кралството изискваше всички такива брачни съюзи да бъдат одобрени от краля, но тъй като херцогът и фамилията му бяха родственици на Кралския дом Кондуин, нещата се опростяваха, стига да не се оформеха силни съюзи между благородниците на Далечния бряг и могъщите благородни домове в отдалеченото Източно владение.

— Как е Хал? — попита граф Робърт.

Изражението на Хари издаде гордостта му от най-големия му син.

— Много добре, ако се съди по последното му писмо. — Младият Хенри беше заминал далече, в университета на островното кралство Ролдем. — Учителите му го оценяват добре, присъствието му в Кралския двор носи чест на дома ни, а и той губи само по малко, когато играе хазарт. Пише, че възнамерява да се включи в Турнира на шампионите.

— Смело — каза Робърт, докато гледаше — как двамата младежи и дъщеря му яхат конете си. — Най-добрите фехтовачи на света си съперничат за титлата Шампион на Двора на майсторите.

— Бива го с меча — подхвърли Мартин.

Мартин често говореше така, понякога поради сухото си чувство за хумор, друг път — заради скептичния си поглед към света. Винаги беше сдържан в похвалите и укорите, рядко се усмихваше или изразяваше недоволство и отбягваше да споделя мнението си за повечето неща.