Раймонд Фейст: ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

Внезапно се хвърли напред, щипците ѝ се стегнаха около гърлото на майка ѝ и го разпраха. Швирна кръв и тя я загълта жадно, докато светлината в майчините ѝ очи гаснеше.

С храненето нахлуха мисли — не нейни, а на съществото, чийто живот бе отнела.

Време на покой, с един мъжкар на име Дагри, който беше баща ѝ. Беше изчезнал с краля.

Пробягаха образи, някои понятни, други — не. Места, лица, битки и мир. И някои от празнините в знанието ѝ се запълниха, след като по-абстрактното познание на Архивиста се смеси с преживяното от майка ѝ.

Имало беше стабилно време, време на господството на Дахун. Дошла беше вестта за стълкновение на запад. Кралството на Дахун не беше от Старите кралства, а от Вторите кралства, които обкръжаваха петте първоначални.

След това беше имало война, не тук, а на някое друго място, срещу крал, наречен Маарг, и нейният баща и други от Народа бяха заминали с Дахун да се бият с него. Никой не се беше върнал, с което бяха останали само градските Бранители и тези, които познаваха магията, за да се опълчат на Мрака, когато се появи. Никой не знаеше какво е станало със Старите кралства.

Парчета и късчета знание от онези времена и места сякаш се рееха в периферията на мислите ѝ, почти понятни и глождещи, но все още несвързани. Но знаеше едно: ако искаше да оцелее, ѝ трябваше повече знание и сила.

Огледа останките от тялото на майка си и ги изгълта. Непрекъснато изпитваше странни усещания, докато го правеше, и се мъчеше да ги проумее, но не можеше. По някакъв особен начин изпитваше съжаление, че трябва да изяде женската, която я е родила на този свят, но абстрактното ѝ знание за историята на развъждането на расата ѝ я затрудняваше да разбере защо трябва да изпитва привързаност към тази женска повече, отколкото към някой друг. Спря и помисли. Според Архивиста цялото им общество беше „расата“, но майка ѝ бе научена да се смята за член от „Народа“. Осъзна, че тук има разлика, но защо беше важна ѝ убягваше.

Изпълзя изпод издатината и се огледа за заплаха. Няколко летци плющяха с криле и идваха в нейна посока. Тя се шмугна обратно под скалната плоча и стоя там, докато се увери, че са подминали. Надникна на запад и видя на хоризонта тъмно петно. От наследеното с храненето знание осъзна, че в него има нещо основно сбъркано, коренна и ужасна промяна в подредбата на света, но защо? Не знаеше. Нямаше чувства за това.

Чувства?

Застина. Обзеха я странни усещания, надигнали се дълбоко в стомаха ѝ и нагоре през гърдите и до гърлото, но не можеше да ги назове. За миг се зачуди дали не е застрашена от тях, като от отрова или от опасна магия.

Нещо зачовърка ръба на съзнанието ѝ и тя обмисли този нов и невъобразим материал. От знанието, което бе спечелила от Архивиста, разбираше, че спомените или ги има, или не. Да имаш спомени от погълнатите, но да не можеш да стигнеш до тях беше нечувано… тъй че това трябваше да е нещо друго.

Но ако беше друго, какво беше?

Нямаше достатъчно знание и със сигурност — достатъчно сила. Трябваше да тръгне на лов. Трябваше да стане по-силна, по-могъща.

Долови раздвижване над себе си и изведнъж нов летец се спусна от сивото небе. Без да помисли, тя изпъна ръка, но не в защитната поза със свитите пръсти. Вместо това дланта ѝ се изпъна срещу нападателя и раздираща въздуха мълния се изстреля от нея и преряза през шията му, откъсна главата и тя падна в краката ѝ — тялото рухна в скалите на няколко стъпки встрани.

Детето не беше много гладно, но знаеше, че трябва да погълне повече храна, за да стане по-силно.

Клекна и започна да яде главата на летеца.

— Магия — каза тихо. Но не се беше натъкнала на заклинател, още по-малко да го беше изяла. Още по-тихо попита: — А тя откъде дойде?

После започна да яде мозъка на съществото.

Конете се изправиха на задните си крака.

Двамата млади ездачи ги овладяха — дългите часове обучение си казаха думата пред лицето на неочакваната атака. От храста зад тях отекнаха виковете на войниците и лаят на кучетата, знак, че скоро ще дойде подкрепление. Дотогава младите ловци щяха да разчитат само на себе си. Бяха прегазили през шубраци прещип и пирен, избуяли по ивица песъчлива пръст, оголена от дървета преди векове.

Братята от Крудий бяха тръгнали да търсят глиган или сръндак, но се бяха натъкнали на нещо неочаквано и ужасяващо: спящ виверн.

Първи братовчед на дракона, покритият със зелени люспи звяр се беше отдалечил от обичайните си планински ловни полета и беше заспал в един дълбок овраг, скрит под високата папрат и храсти.