Раймонд Фейст: ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

Майката си проби с лакти път през гъстата тълпа, по-скоро доловила, отколкото видяла битката, разразила се на север. Древни сетива, погребани под пластовете възпитание в цивилизованост, изплуваха на повърхността, за да помогнат на нея и детето ѝ. Около тях се надигна древен глад, апетит за плътта на нещо по-питателно от низшите твари, които кралят бе повелил да съставят храната им. Скоро Народът щеше да стане като Безумните, които се бореха за оцеляване, като се поглъщаха един друг. Усещаше вече няколко заплахи, заплахи, които скоро щяха да се превърнат в трескави пристъпи на бяс за хранене, и знаеше, че стане ли така, това ще е нейната гибел. Или на детето ѝ. Или и на двете.

Погледна пак назад и точно както бе подозирала, протягаха се щипци и от зъби капеше кръв. Скоро тук щеше да се развихри бяс за хранене и дори с живота на детето ѝ на везните, тя можеше лесно да бъде обзета от него. Не се бяха хранили от много време.

Няколко Бранители, неизпратени наряд да забавят яростната атака, се намесваха бързо, пламтящите им мечове се вдигаха и падаха, сечаха не само вече обзетите от зараждащия се бяс, но и всеки нещастник, оказал се достатъчно бавен да се махне.

Обърна се и побягна.

Някога, като толкова много живеещи в града, се беше възхищавала на великолепието на краля и неговите Бранители. Бяха величествени в бронята си и страховитата им красота бе източник на страх и на оплодителна страст. На Бранителите бе забранено да оплождат, но това не смиряваше страстта на млади женски, когато те прелитаха покрай тях с присвитите си огромни червени криле, с пламтящите си очи, докато търсеха източник на раздор, който можеше да наруши Кралския мир.

Зачуди се как някой може да се вторачи назад към всепоглъщащия Мрак и да си въобрази, че която и да е част на кралството се радва на Кралския мир.

Забърза и се вля в гъмжилото наплашени граждани, запътили се навън през портата Изгрев-слънце, източната порта на Кралския град. Бутането и блъскането заплашваха да се превърнат в боеве, а боевете щяха да се обърнат в пристъпи на бяс. Усещаше как гладът и яростта ѝ се надигат. Погледна детенцето и видя, че очите му са вперени в нея. Като че ли виждаше повече, знаеше повече, отколкото се полагаше на бебе.

Улиците на изток ставаха все по-задръстени, след като и други се опитваха да избягат колкото може по-далече от идващия Сетен край. Тя зави по една задна уличка и притича покрай двама мъжки, които сякаш бяха на ръба на сблъсъка: енергията, породена от нарастващата ярост на един, действаше като маяк на другите наблизо. До няколко минути щеше да изригне масов бой, да привлече вниманието на Бранителите и още животи щяха да са погубени.

Докато тичаше покрай ъгъла, се зачуди дали изобщо има смисъл да се опитват да поддържат ред пред лицето на Сетния край, особено сега, след като краля вече го нямаше. Онези Бранители зад нея се опитваха да опазят мира, но за какво?

Всеки живееше и умираше според Кралския едикт: думата на краля беше закон открай време.

Така бе процъфтявало кралството Дахун през много Устоявания и Съществуването бе такова, каквото трябваше да бъде. Народът благоденстваше в мир с другите кралства, предпазен от хищните набези на Диваците и на Безумните отвъд тях.

Но краля вече го нямаше.

Усети, че я обзема нарастваща безнадеждност, чуждо и непознато ѝ досега чувство. Зачуди се внезапно защо изобщо трябва да продължи, дали има нещо, което да се спечели от това. А после детето се размърда в прегръдката ѝ и тя разбра отговора.

Детето беше гладно. И тя също.

Изрече името си — Лейр’с, сякаш си пожела детето да го запомни. „Толкова много несвършени неща“, помисли и отново забърза напред.

След като кралят си бе отишъл, никой не можеше да каже какво ще да стане с Народа сега, когато Сетния край наближаваше. Но тя бе решена да спаси детето си или да загине.

Стигна до крепостната стена. Стъпалата нагоре към зъберите бяха празни и тя се заизкачва за по-добра гледка към портата. Както се беше опасявала, навсякъде долу кипяха безредици, защото ужасените жители се опитваха да излязат, но останалите при портата Бранители ги задържаха. Никой не можеше да напусне града без писмена заповед на краля. А кралят си бе отишъл. Тя застина, уплашена и разколебана.

После се обърна и се загледа към родния си град — Дас’таас. Град с ужасяваща величественост — и макар никога да не беше в истински мир, постепенно бе стигнал състояние на уравновесеност, състояние почти доближаващо се до спокойствие. Макар Народът така и да не можеше да превъзмогне импулсите си към кърваво насилие и унищожение, кралят и неговите Бранители бяха успели да ги сведат до минимум, въпреки че имаше мнозина с древни спомени, простиращи се чак до Времето преди времето, когато Народът бе живял като Диваците и Безумните; когато всички се бяха раждали в родилните ями, същества с трескава нужда и ограничена сила. Силата се бе спечелвала и цената била кървава. Дете изяждало дете и победителят ставал по-силен, по-умен и по-умел. По-сетнешните битки били нескончаеми.