Раймонд Фейст - ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

След това Дахун се беше въздигнал, както и Маарг, Саймот и други, и всеки от тях бе изваял своята империя. От всички тези владетели Дахун най-много се отдалечил от безумството и дивачество, което белязало Народа. Но неговият най-жесток враг, Маарг, бил повече като Безумните през управлението си. Дахун бе наложил закони и бе създал Бранителите и величието на Народа бе достигнало най-висшето си изражение в стремежа му да го развие по начин непознат допреди. А Маарг бе сътворил владение, в което хаосът на Безумните бил удържан, канализиран и използван за градежа на меритокрация, в която заслугата се определяла от силата, ума и способността да привличаш съюзници, васали и защитници.

Всичко това Лейр’с знаеше: собствените ѝ спомени, както и на други, течаха през нея, докато гледаше града и се мъчеше да реши какво да направи. Присви се, за да не видят на фона на небето нея и детето ѝ онези долу. Къде бяха летците?

Детето се размърда, гладът го правеше раздразнително. Лейр’с го плесна лекичко, само колкото да предаде усещане за опасност, но не толкова силно, че да го нарани, и детето мигновено кротна, разбрало предупреждението.

Ролята на родител не беше естествена за Народа. Но поколения наред Дахун бе настоявал двойките да се срещат, да се сношават и след това да отглеждат деца. Дните на изпълзяване от родилните ями бяха зад тях и всеки родител бе задължен да учи детето си, както и да осигури прехраната му. Да оставиш детето да умре или да се поддадеш на гняв и да го убиеш носеше сурово наказание. Като всички от своя клан и класа, Лейр’с не разбираше напълно всичко, на което бе научена. Беше прекарала повечето от младостта си в блянове за убийство и сношаване с мъжки, докато не я бяха чифтосали с Дагри. След това бе научила умение — стана кърпачка на дрехи и работеше дълги часове в една стая с други женски.

Всяка нощ се връщаше при съешника си, но той бе загинал в опълчението срещу Сетния край, който сега ги връхлиташе. При мисълта за него я жегна непознато чувство. Не беше харесвала особено Дагри, когато Магистърът на Дахун ги чифтоса. Все пак обаче ѝ беше станал близък, а детето като че ли го намираше за мил. Беше васал на един издигащ се слуга на краля и си беше спечелил ранг и престиж. Беше млад и силен, а сношенията им бяха приятни и винаги удовлетворителни. Дори бе изпитала известна наслада, когато му поднесе вестта, че ще роди дете, което се бе оказало неочаквано приятно преживяване. Не беше сигурна защо, но бе изпитала радост, като разбра, че той иска това дете. Сега изпита празнота, като си помисли за Дагри. Беше тръгнал с кралската армия да се бие срещу Маарг и нито кралят, нито Дагри се бяха завърнали. Често се беше чудила какво се е случило. Беше ли загинал в битка, обкръжен от другари и врагове? Образът, който я споходи, ѝ донесе и тъга, и гордост. Или се бе изгубил в някоя далечна земя, без никакъв път за връщане?

Но макар всичко наоколо да рухваше, тя все пак чувстваше, че е неин дълг към Дагри да се грижи за детето. Погледна го отново, толкова голямо, че тежестта му беше бреме в прегръдката ѝ, и видя впитите в нея големи тъмни очи. Какво ли си мислеше? Мислеше ли изобщо?

Поклати глава, разбрала отговора. Разбира се, че мислеше. Беше убила заради него и се бе погрижила да яде, от което то бе станало по-силно и по-умно. Детето вече откликваше на тихо прошепнатите ѝ думи и на допира ѝ. Беше вече достатъчно умно и ако го нахранеше още един-два пъти, щеше да ѝ стане повече съюзник в тази борба и по-малко пречка.

Лейр’с знаеше, че вече е време. След като всичко се разпадаше, ограничението да не убиваш за храна други от Народа вече нямаше да се спазва. Сигурна беше, че други вече се връщат към старите нрави и с това възможните врагове, готови да изядат нея и детето, ставаха по-силни и изникваха навсякъде.

Огледа се и зърна долу в сенките присвита фигура. Дребно същество, разтреперано да не го открият.

Лейр’с остави детето, плесна го предупредително, за да лежи кротко, след което скочи от зъберите на стъпалата и връхлетя върху скритата фигура. След бърз и зашеметяващ удар отнесе отпуснатото същество горе при детето си.

Още щом го положи на камъните, детето се нахвърли отгоре му с изумителна бързина. Стъписването от удара съвзе изпадналото в несвяст малко същество, но Лейр’с бе готова за това и му преряза гърлото с нокът.

Едва надвивайки собствения си глад, майката загледа как дъщеря ѝ започна да се храни. Можеше да се закълне, че вижда как детето расте пред очите ѝ. Нуждата да го избута настрани и да запоглъща сама плътта на съществото беше почти непреодолима, но умът ѝ все още не беше обзет от животинската ярост и тя знаеше, че е съдбоносно детето ѝ да порасте бързо. Щеше да е много голяма, за да я носи повече, но след този пир щеше да е пораснала достатъчно, за да върви с нея.