Раймонд Фейст - ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

— Хал, Албер току-що ми каза нещо много странно.

— Какво? — попита крал Хенри, петият с това име.

— Каза, че майка му му заръчала да ти предаде следното: „Попитай пак“.

Хал положи всички усилия да не се захили като глупак.

Бурята бе отминала.

Мъжът с черна роба и шапка с провиснала периферия се подпря на тоягата си и загледа как момчето се движи пъргаво между скалите, спира да грабне някой рак, скален нокът или друго ракообразно, изхвърлено в разливите от бурята, бушувала по-рано през деня. Беше дребно момче с черна коса и загоряла кожа, облечено в избелели къси панталони и туника.

Мъжът тръгна бавно към него, за да не го стресне, като се покаже изневиделица измежду дърветата. Момчето пъхна в торбата си един особено голям рак и вдигна очи. Щом видя непознатия, се усмихна и му кимна. Имаше тъмни очи и обикновени черти, макар че държането му му придаваше някакво очарование.

— Здравейте! — извика то весело.

Мъжът в черно му се усмихна в отговор и отметна настрани дългата си бяла коса.

— Събираш нещо за вечеря?

— Да, господине. Бурята винаги изхвърля много раци в плитчините и днес ми е паднало да събера колкото мога да нося, за да си хапнем топла супа довечера. — Държеше се бодро и непринудено и изглеждаше искрено весел.

— Заблудих се в гората по време на бурята — каза високият мъж и се подпря на тоягата си. — Къде точно се намирам?

Момчето се засмя и в смеха му имаше много радост.

— В Крудий сте, господине. Как може да не знаете?

Мъжът се усмихна.

— Да, предполагах, че съм в Крудий, но къде по-точно?

— О — рече момчето. — На няколко мили южно от града и замъка. Ще ви заведа дотам.

— Приемам с радост.

Тръгнаха нагоре по пътеката, извеждаща на големия път, и високият мъж каза:

— Казвам се Магнус.

Момчето килна глава за миг.

— Необичайно име, господине, ако ми позволите да отбележа. Аз се казвам Филип.

— За мен е удоволствие, Филип — отвърна Магнус. Излязоха на пътя и свиха на север, и той попита: — Кой управлява тук?

— Че как? Крал Хенри и кралица Стефани, господине. Крал Хенри беше херцог на Крудий, преди да вземе короната в далечния Риланон, както и баща му по-рано. Сега управителят се грижи за замъка вместо него, а баронът на Карс е негов рицар-маршал на Запада.

— Значи няма херцог на Крудий?

Момчето сви рамене.

— Титлата още се държи от краля, господине, но по-добре питайте управителя. — После лицето му светна. — Или можете да питате баща ми. Той знае всичко.

— Баща ти ли?

— Баща ми е готвачът на замъка — каза момчето.

— Значи си чирак на готвача на замъка?

— Не точно — отвърна Филип. — Остава ми още месец до Подбора. Истината е, че не съм много добър готвач.

— За какво си мечтаеш, момче?

Момчето се засмя високо.

— Мечтая си за много неща, господине. Мечтая за далечни земи и за места, които никога няма да видя. Чудя се какво ли има отвъд звездите и ми се иска да знаех повече за… всичко! — Засмя се пак.

— Обичаш да се смееш — отбеляза Магнус.

— Честно казано, майка ми твърди, че съм се родил със смях на уста. Всички разправят, че се радвам на нещата повече от другите. — Лицето му грееше. — Че защо не? Имам си семейство и дом и се храня добре — каза, като претегли торбата с ракообразни. — Иска ми се да пътувам, но не можем да имаме всичко, което искаме, нали?

— Може и да се изненадаш — рече Магнус. Стигнаха до билото на малко възвишение и градът и замъкът се появиха пред очите им. — Мислил ли си да чиракуваш някъде другаде, освен в кухнята?

— Нямам особени наклонности към нищо. Непохватен съм в управлението на лодки и нямам голяма дарба с оръжията. Прекалено съм дребен да работя в ковачница и… ами, единственото, в което ме бива, е четенето.

— Ти четеш?

— Всичко! Отец Игнатий ме научи. В замъка има една кула, пълна с книги, и съм ги изчел всичките.

Магнус го погледна.

— Разбираш ли ги?

— Почти — отвърна Филип. — Понякога ми се струва, че почти знам какво означават някои неща. Някои от книгите са за други места, за история и география, но други описват как работят нещата. Точно тези ми се ще да ги разбирах по-добре.

— Може би, ако отец Игнатий не възразява, бих могъл да хвърля око на тези книги и да ти помогна?

— Мисля, че няма да има проблем, господине — каза момчето, докато крачеха по калния път към град Крудий. — Идвали ли сте тъдява и друг път?

— Преди много години — отвърна Магнус. — Преди много, много години.