Раймонд Фейст - ВОЙНАТА НА ХАОСА - ЦЯЛАТА САГА

Той отвърна на прегръдката ѝ, доволен да остави бъдещите им отношения да се развият от само себе си, а засега просто да се наслади на този момент на близост с каквото бе останало от майка му.

— Толкова се тревожех — прошепна тя.

— Жив съм, макар че нямам представа как.

Накор се ухили.

— Без съмнение баща ти има пръст в това. Той винаги е умеел да постига такива неща, независимо от шансовете.

— Може би никога няма да разберем — каза Магнус. Огледа помещението. — Какво е станало тук?

— Множество уморени, ранени, болни и нетърпеливи моределски воини, плюс малко от онези от Елвандар и Е’бар в добавка, както и няколко от нашите момчета и момичета от острова — отвърна Накор.

Магнус прехвърли наум каквото знаеше за участниците, после погледна Накор и попита:

— Предложил си да черпиш всички по едно питие?

Миранда едва успя да скрие веселието си.

— Като за начало.

— Да не би вече да сме във война с Лиалан и народите на Севера?

— Не, но имахме няколко напрегнати момента през първата нощ и вчера сутринта, докато всички поемаха по своите пътища — заяви Миранда.

— Градската стража, или каквото е останало от нея, реши, че най-доброто, което може да направи, е да заобикаля отдалеч няколкостотин Тъмни елфа — добави Накор.

— А Калис и Калин?

— Тръгнаха си веднага заедно с оцелелите Тъкачи на заклинания — отвърна Миранда.

Магнус кимна.

— За майка им ще е облекчение да ги види. — Не каза нищо за Томас, защото бе сигурен, че величественият воин не е оцелял. Дори не бе сигурен дали Томас е бил жив, когато започна схватката с Ужаса.

— Ами вие двамата? — попита Магнус. — Ще се върнете ли на Острова на чародея?

На лицето на Миранда се изписа тъга.

— Точно това обсъждахме. — Махна към масата. — Заповядай, седни. Не, няма да се връщаме там.

— А какво ще правите? — Магнус изпита смесица от съжаление и облекчение при този отговор, защото колкото и да му бе трудно да приеме истинската ѝ самоличност, за него бе утеха да има до себе си онази част от нея, която бе майка му.

— Трябва да се върнем в Петия кръг — каза Накор. — Там ще цари разруха и ще е в доста по-лошо състояние, отколкото когато го напуснахме, но след като Ужаса е победен, може би ще съумеем да оправим нанесените щети.

— Ние сме уникални в толкова много отношения, че не би трябвало да ни е проблем да организираме нещата там — рече Миранда.

— О, за това не се и съмнявам — съгласи се Магнус.

— Дахун беше посвоему нещо като учен — каза Накор. — Опитваше се да осигури ред, който знаеше, че ще е благотворен, да имитира онова, което е съществувало в най-вътрешния кръг на Петото селение.

— Но му е липсвала перспектива — отбеляза Миранда с крива усмивка. — Знаел е, че семействата, грижата за потомството и предаването на знанията са хубаво нещо; просто не е знаел защо са хубаво нещо. — В очите ѝ имаше обич към мъжа, който всъщност не беше неин син. — Въпрос на перспектива.

— А вие ще донесете тази перспектива — каза Магнус.

— Любов — каза Миранда. — Никой демон не разбира… реалността на любовта. Това е нещо, което трябва да научим.

— Достойно дело — отбеляза Магнус, без да е съвсем сигурен каква промяна ще донесе внедряването на подобна идея в Петия кръг. — Радвам се, че вие двамата си намерихте нова цел след това, което вече свършихме.

— Да — каза Миранда, хвана ръката му и я стисна за последен път. — Не бях сигурна дали си оцелял и чаках подходящ момент да разбера. Ако беше на острова, можехме да се сбогуваме там, но след като сега си тук…

— Няма смисъл да протакаме — довърши Накор.

Магнус стана.

— Не знам какво да кажа. Нямаше да преживеем всичко това без вашето знание и мъдрост и ако в бъдеще мога да направя нещо, за да помогна на… амбициите ви, ще го направя с готовност.

Миранда изгледа мъжа, който не беше неин син, но го чувстваше като такъв, и очите ѝ се наляха със сълзи.

— Мисля, че никога повече няма да се видим.

Магнус ѝ позволи да го прегърне, а после изведнъж се оказа сам. Едно магическо усукване, което той почувства както друг би почувствал порив на вятъра, му показа, че те вече се намират толкова далеч от Мидкемия, колкото е възможно. Огледа хана за последен път и се пренесе обратно на Острова на чародея.

Останал за кратко сам край семейното си жилище, загледа как следобедното слънце праща трепкащи отблясъци по морската повърхност, леко накъдрена от освежаващия бриз. Вдиша дълбоко, наслаждавайки се на това простичко удоволствие. Знаеше, че ще му е нужно дълго време, за да се възстанови от загубите, които бе претърпял — които бе претърпяла цялата тукашна общност, — но въпреки това се чувстваше добре.