Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

Че Пазителите на черепите наистина съществуват и ще ни допуснат до онова, което притежават. Все едно, Ели, Нед и Оливър са навити да отидем там и да огледаме. И аз съм поканен. Защо? Заради парите? Заради чара ми? Е, между другото е, защото кандидатите се приемат само на групи по четирима и тъй като бездруго сме съквартиранти, е логично да…

И т.н. Бих се навил, по дяволите, казах. Когато татето бил на моите години, отишъл да търси уранови мини в Белгийско Конго. Не ги намерил, но му стискало. И аз имам право да гърмя по диви патици. Ще дойда, казах. След което избих цялата работа от ума си за след изпитите. Чак по-късно Ели ми разясни отчасти правилата на играта. От всеки четирима кандидати най-много двама ще живеят вечно, а двама трябва да умрат. Лека нотка на мелодрама. Погледна ме право в очите.

— Е, сега, след като знаеш истината, можеш и да се откажеш. — И с това ме закова. Опипваше за жълти нишки в синята ми кръв. Изсмях му се.

— Шансът не изглежда никак зле — казах.

Бързи впечатления, преди това пътуване да ни преобрази завинаги, защото то ще ни преобрази. Сряда вечер, март. Приближаваме към Ню Йорк Сити.

ТИМЪТИ: Розово и златно. Два пръста стегната тлъстина покриват плочки от яки мускули. Едър, масивен, фулбек, ако си направи труда да опита. Вечно засмени сини англикански очи. Може да те скапе с приятелската си усмивка. Превзетостта на американската аристокрация. Висока подстрижка — в тази епоха. За да покаже на света, че е независим. Готов е да се върже на фльонга, за да изглежда ленив и вулгарен. Голяма котка, дремещ лъв. Внимавай, лъвовете са по-хитри, отколкото изглеждат, а щом скочат — по-бързи, отколкото обикновено мислят жертвите им.

ЕЛИ. Черно и бяло. Слаб, крехък. Очи като мъниста. С два сантиметра по-висок от мен, но все пак нисък. Тънки чувствени устни, волева брадичка, черни рошави асирийски къдрици. Кожата му е толкова бяла, толкова бяла — никога не е виждал слънце. Час след като се е обръснал, отново му трябва бръснене. Гъсто обрасли с косми гърди и бедра. Щеше да изглежда мъжествен, ако не беше толкова кльощав. Не му върви с момичетата. Бих могъл да стигна донякъде с него, но не е мой тип — прекалено прилича на мен. Общото впечатление е за уязвимост. Бърз и остър ум, не толкова дълбок, колкото си мисли, но не е глупак. Накратко — средновековен схоластик.

АЗ. Жълто и зелено. Пъргава малка „фея“ с тромаво ядро под външната подвижност. Мека рошава коса, златистокафява, като ореол. Високо чело и става все по-високо, по дяволите. Приличаш на фигура от Фра Анжелико — две различни момичета ми го казаха в една седмица. Предполагам, че са в един и същи клас по изобразително изкуство. Определено приличам на свещеник. Майка ми все така казваше. Виждаше ме като благ монсеньор, утеха за хорската скръб. Сори, мамче, папата не ще такива като мен. Момичетата, да. Те знаят интуитивно, че съм гей, и въпреки това ми се предлагат. Заради предизвикателството, предполагам. Жалко. Напразно губене на време. Нелош поет съм, обаче като разказвач съм доста слабоват. Ако ми стискаше повече, щях да пробвам и с роман. Очаквам да умра млад, чувствам, че романтизмът някак го изисква. Целостта на позата налага да мисля постоянно за самоубийство.

ОЛИВЪР. Розово и златно, като Тимъти, но иначе нищо по-различно! Тимъти е здрав и непоклатим като стълб; Оливър е вощеница. Невероятно тяло и лице на филмова звезда: метър и деветдесет, широки рамене, стройни бедра. Съвършени пропорции. Силен, мълчалив тип. Красив е. Знае го и не му пука. Канзаско фермерче — открити и простодушни черти. Дълга коса, толкова руса, че изглежда почти бяла. Отзад прилича на едро момиче, само дето в кръста не е точно както трябва. Мускулите му не се издуват като на Тимъти, плоски са и издължени. Оливър не може да подведе никого със селяшката си стабилност. Зад спокойните хладни сини очи се крие жаден дух. Живее в един кипящ Ню Йорк Сити на ума, крои амбициозни планове. И все пак от него струи благородно излъчване. Де да можех да се пречистя в това лъчисто сияние. Де да можех.

ВЪЗРАСТТА НИ. Тимъти, 22 миналия месец. Аз, 21 1/2. Оливър, 21 през януари. Ели, 20 1/2.

Тимъти: Водолей

Аз: Скорпион

Оливър: Козирог

Ели: Дева

Предпочитам да карам, вместо да ме возят. Въртял съм геврека по десет-дванайсет часа, и то много пъти. От моя гледна точка, съм в по-голяма безопасност, когато карам аз, отколкото когато кара друг, защото никой друг не е толкова заинтересован да опази живота ми, колкото самия мен. Някои шофьори според мен всъщност ухажват смъртта — заради възбудата или както би казал Нед, заради естетиката в това. Майната й на естетиката. За мен в цялата вселена не съществува нищо по-важно от живота на Оливър Маршал и държа да имам толкова контрол над ситуациите „живот или смърт“, колкото мога да получа. Така че смятам повечето време да шофирам аз. През цялото това пътуване дотук всъщност карам аз, въпреки че колата е на Тимъти. Тимъти е моята противоположност — той предпочита да го возят, вместо да шофира. Нещо като проява на класово съзнание може би. Ели не може да кара. Така че опираме до мен и Нед. Нед и аз, през целия път до Аризона. Тимъти хваща волана само от време на време. Казано честно, мисълта да си поверя живота на Нед ме ужасява. Да речем, че си остана тук с крака на газта и продължа да карам и да карам цяла нощ? Можем да сме в Чикаго до утре следобед. В Сейнт Луис утре късно вечерта. В Аризона — вдругиден. И почваме да търсим къщата с черепите на Ели. Искам да кандидатствам за безсмъртие. Готов съм.