Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

Погледах още малко техниката му. Твърде много време отделям за наблюдаването на нещата. Вместо това би трябвало сам да тръгна на лов. Ако вътрешното напрежение и интелектуализмът са все още модна стока тук, защо да не пробутам моите за някое маце? Да не би да стоиш над чисто физическото, Ели? О, я стига. Просто си смотан с момичетата. Поръчах си коктейл с уиски (отново пълзящият 57-изъм! Днес кой пие коктейли?) и обърнах гръб на бара. Смотанякът си е смотаняк. Сблъсках се с ниско тъмнокосо момиче и изплисках половината си питие. „О, извинете!“, казахме и двамата едновременно. Приличаше на изплашена, изпаднала в ужас сърничка. Тъничка, кости като на врабче, под метър и петдесет, с блестящи сериозни очи, с характерен нос ( шайнех майделех! Член на племето!). Тюркоазена полупрозрачна блузка, под която прозираше розов сутиен. Това издаваше известна двойственост по отношение на съвременните нрави. Свенливостта подпали искрата между нас; усетих топлина в чатала си, топлина по бузите и долових от нея ярката топлина на взаимното възпламеняване. Понякога те поразява така безпогрешно, че се чудиш защо всички наоколо не започват да ръкопляскат. Намерихме си малка масичка и се запознахме — неловко, с пресипнал глас. Мики Бернщайн, приятно ми е, Ели Щайнфелд. Ели, Мики. Какво търси хубаво момиче като теб в такова място?

Беше студентка втори курс, в колежа „Хънтър“, публична администрация, семейство от Кю Гардънс; живееше в апартамент с други четири момичета на Трета и Седемнадесета. Мина ми през ума, че съм ни намерил квартира за нощта. Представи си, Ели шмендрикът удря право в десятката! — но бързо вдянах, че апартаментът всъщност е две спални и кухничка, не става за голяма компания. Тя побърза да ме увери, че не ходи често по места за самотници, всъщност почти никога, но съквартирантката й я довлякла тази нощ да отпразнуват великденската ваканция — и посочи съквартирантката: висока мършава пъпчива дървенячка, увлечена в разговор с някакъв длъгнест брадясал тип, облечен в хипарската флорална мода на 68-а. И ето я нея тук, притеснена, оглушала от врявата, и ще бъда ли така добър да й взема една чери-кола? Любезният пич Щайнфелд закова един минаващ марсианец и направи поръчката. Петарка, моля. Ух. Мики ме попита какво уча. Хвана ме. Е, добре, педант, разкрий се.

— Ранносредновековна филология — казах. — Разпадането на латинския в романските езици. Бих могъл да ти пея мръсни балади на провансалски, ако можех да пея.

Тя се засмя, прекалено силно.

— О, аз също имам ужасен глас! — извика. — Но можеш да ми изрецитираш една, ако искаш. — Хвана ме срамежливо за ръката, след като аз се държах твърде академично, за да се сетя да хвана нейната. Почнах, като почти крещях думите, за да надмогна врявата:

И т.н. Плених я тотално.

— Това много мръсно ли беше? — попита ме накрая.

— О, не! Нежна любовна песен, Бернар дьо Вентадорн, дванайсети век.

— Толкова красиво я изрецитира.

Преведох и усетих как ме заливат вълни на обожание. Вземи ме, моля те, направи ми го — телепатично излъчваше тя. Прецених, че трябва да е имала полов контакт девет пъти с двама различни мъже и все още нервно търси първия си оргазъм, като едновременно ужасно се притеснява да не би да се е отдала твърде рано на безразборен секс. Готов бях да направя всичко по силите си, дишах в ухото й и шепнех малки шедьоври на провансалски. Но как да се измъкнем оттук? Къде да отидем? Огледах се трескаво. Тимъти беше прегърнал едно плашещо красиво момиче с водопади блестяща кестенява коса. Оливър беше спипал две мацорани, брюнетка и блондинка — чарът на фермерчето в действие. Нед продължаваше да ухажва дундестото си гадже. Някой от тях навярно щеше да измисли нещо, нечий апартамент наблизо, със спалня за всички. Обърнах се пак към Мики, а тя каза:

— Ще имаме малко парти, в събота вечер. Ще наминат няколко наистина готини музиканти, в смисъл, класически, и може би, ако си свободен, може да…

— До събота вечерта ще съм в Аризона.

— В Аризона! Ама ти от Аризона ли си?

— От Манхатън съм.

— Тогава защо… искам да кажа, въобще не съм чувала някой да ходи в Аризона за Великден. Това нещо ново ли е? — Смутена усмивка пробяга за миг по устните й. — Извинявай. Момиче ли си имаш там?

— Не всъщност.

Тя се сви, не искаше да рови повече, но и не знаеше как да спре инквизицията. Неизбежното изречение се изтърси само: