Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

Вече навлизахме в Ню Йорк Сити по някаква магистрала, пресичаща Бронкс. Непозната за мен територия. Аз съм манхатънско момче. Известни са ми само линиите на метрото. Не мога дори да карам кола. Магистрали, автопаркове, бензиностанции. Артефакти на цивилизация, с които съм имал само най-периферен контакт. В горния курс гледах как хлапаците от предградията се изсипват в ситито за срещите си през уикенда, всичките с коли, със златокосите си шикси на дясната седалка. Това не е моят свят. Изобщо не е моят свят. И все пак — само на шестнайсет, само на шестнайсет. Също като мен. Приличаха ми на полубожества. Обикаляха Стрип от девет до един и половина, после обръщаха към Ларчмънт, към Лорънс, към Ъпър Монклер… Паркират на някоя тиха зелена уличка. Натискат се с гаджетата на задната седалка. Бели бедра лъсват на лунната светлина. Смъкват се гащички. Отваря се ципът. Бързо забиване. Пъшкания и стонове. А аз се влача долу в метрото, Уест Сайд, Ай Ар Тий. Тук е голямата разлика в сексуалното ти развитие — не можеш да изчукаш момиче в метрото. Ами ако го правиш прав в асансьор, докато се качваш до петнайсетия етаж на Ривърсайд Драйв? Ами ако го правиш на насмоления покрив на някой апартамент на 76 м над Уест Енд Авеню, блъскаш яко, а гълъбите щъкат около теб? Критикуват техниката ти и ти кълват пъпката на задника? Съвсем друг е животът, ако си отраснал в Манхатън. Фраш от ограничения и неудобства, които скапват юношеството ти, докато длъгнестите копеленца с колите се фукат в четириколесните си мотели. Разбира се, ние, които се примиряваме с недостатъците на урбанизацията, развиваме компенсаторни комплекси. Имаме по-богати, по-интересни души, насила захранени от нещастието. Когато деля хората на категории, винаги отделям шофьорите от нешофьорите. Оливърчетата и Тимътитата — от Елитата. Нед по презумпция е от моята страна, сред нешофьорите, мислителите, книжните интровертни измъчени онеправдани пътници на метрото. Обаче той пък има шофьорска книжка. Поредният пример за извратената му природа.

Все едно, радвах се, че се връщам в Ню Йорк, макар и само пътьом, на път към Златния запад. Моите си води. Само да подминем непознатия ми Бронкс и да влезем в Манхатън. Павилионите с евтините книжки с меки корици, щандовете с хотдог и сок от папая, музеите, артфилмите (в Ню Йорк не ги наричаме „артфилми“, но те ги наричат), тълпите. Натюрелът, плътността. Добре дошли в страната на кашера 4 4 Храна, съобразена с еврейския обичай. — Б. пр. . Стопляща гледка след месеци пленничество в пасторалната пустош на Ню Ингланд. Величествени дървета и широки авенюта, белите църкви на конгрегациите, синеоките хора. Колко хубаво е да се измъкнеш от свежата простота в капмуса на Айви Лийг и да вдишаш отново благословения мръсен въздух. Нощ в Манхатън. А после отново на запад. Към пустинята. В прегръдките на Пазителите на черепите. Мислех за избелялата страница от стария ръкопис, за калиграфския почерк, орнаменталната рамка с осемте ухилени черепа (седемте без долни челюсти, но се хилят все пак), всеки в малката си, оградена с колонки килия. Колко нереална ми изглеждаше точно сега цялата тази история с безсмъртието на фона на обсипаните с рубинени светлини стоманени въжета на моста „Джордж Вашингтон“ далече на югозапад и стегналите ни отдясно, извисяващи се с буржоазна надменност кули на Ривърдейл, с вонящите на чесън реалности на Манхатън точно пред нас. Миг на внезапно съмнение. Безумна хиджра 5 5 Преселването на Мохамед и последователите му в Медина през 622 г. — Б. пр. . Още по-безумно беше, че я приемаме на сериозно, безумно бе да влагаме и петак психологически капитал в такава откачена фантазия. Защо по-добре не щипнем покрай Аризона и да подкараме към Флорида, Форт Лодърдейл, Дейтона Бийч. Като си помисли само човек за всички мургави мацки, които само чакат да осмучат някое изтънчено северняшко копеле. Понеже нали така правят, Нед май прочете мислите ми.

— Никога да не умреш. Да бе! Но може ли все пак да има нещо вярно в това?

За мен обаятелното, предизвикателното, естетически вълнуващото е, че двама от нас трябва да умрат, та други двама да се избавят от бремето на тленността. Такива са условията на Пазителите на черепите. Разбира се, винаги с допускането, че, първо, преводът на Ели е точен, и, второ, че изобщо има зрънце истина в това, което ни каза. Според мен преводът трябва да е точен — Ели е страшно точен във филологичните неща, — но човек никога не бива да изключва възможността всичко това да се окаже измишльотина. Изфабрикувана навярно от самия Ели. Или че е пълна идиотщина. Дали пък Ели не си играе някаква барокова игра с нас? Той, разбира се, е способен на всичко. Хитър евреин, задръстен от коварствата на гетото. Като нищо може да пи е спретнал някаква изкилиферчена фантазия, за да ни примами. Нас, тримата нещастни гойим , към черната им орис. Ритуална кървава баня в пустинята. „Оправете първо мършавия. Гейчето. Забийте огнения меч в нечестивия му задник!“ По-вероятно приписвам на Ели повече непочтеност, отколкото притежава. Проектирам у него част от собствената си неврастенична, извратена андрогинна нестабилност. Изглежда искрено и мило еврейче. Във всяка група от четирима кандидати за Изпитанието един трябва доброволно да се предаде на смъртта, а един да стане жертва на тези двама, които ще оцелеят. Sic dixit liber liber calvariarum . Тъй рече Книгата на черепите. Скива ли, и аз проговорих по цезарски! Двама умират, двама живеят, чудесен баланс, четириъгълна мандала. Тръпна от напрежение между небитие и вечност. За Ели, философа, това приключение е тъмният вариант на Паскаловия гамбит. Екзистенциалистко пътуване тип „всичко или нищо“. За Нед, самозвания творец, е въпрос на естетика, проблем на форма и на съдържание. Кого от нас каква съдба ще сполети? Оливър, с неудържимата му западняшка жажда за живот? Тимъти с милионите му на Уолстрийт? Ще се вкопчи в стъкленицата с еликсира на вечността. Ще е длъжен. Без да допусне дори за миг възможността да се окаже един от тези, които трябва да умрат, за да могат да живеят другите. И Тимъти естествено ще напусне Аризона непокътнат и немрящ, размахал тържествуващо платинената си лъжица. Неговата порода е създадена да надделява. Как може да допусне да умре, като трябва да се грижи за капиталите си? Представи си, лихва, която се трупа по 6 процента на година в продължение на, да речем, 18 милиона години. Ще притежава цялата вселена! Как не! Тъй че тези двамата са безспорните ни кандидати за безсмъртие. Ели и аз следователно трябва да отстъпим. Доброволно или не. Оставащите роли бързо предопределят изпълнителите си. Този, когото убиват, разбира се, ще е Ели; евреинът винаги е жертвата, нали? Ще го прикъткат с благи думи, ще са му благодарни за това, че им е открил портала към вечния живот сред прашните архиви. И в съответния ритуален момент — тряс! Сгащват го и му го дават. Бързо вдишана глътка „Циклон-Б“. Окончателното решение на проблема на Ели. С което за доброволна саможертва оставам аз. Решението, цитира Ели съответната глава и фраза от „Книгата на черепите“, трябва да е напълно доброволно, да произтича от най-искрено и чисто желание за саможертва. В противен случай няма да излъчи подходящите вибрации. Прекрасно, господа. Аз съм на вашите услуги. Кажете само думата и ще направя най-голямото добро в живота си. Ама най-голямото. Искрено желание. Навярно първото, което изобщо съм имал някога. Две условия обаче, две нишки са вързани към това. Тимъти, ти, мой човек, ще трябва да бръкнеш в уолстрийтските си милиони и ще субсидираш едно добро издание на стиховете ми. Хубава подвързия, луксозна хартия и критичен предговор от някой, който си отбира от занаята, Трилинг, Одън, Лоуел. От този калибър. Ако умра за тебе, Тимъти? Ако пролея кръвта си, за да живееш вечно, ще го направиш ли? И, Оливър, от тебе също искам една услуга, сър. „Quid quo pro e sine qua non“, както би казал Ели. В сетния си ден бих искал да имам един интимен час с теб, мой скъпи, чаровни приятелю. Да разора девствената ти целина. Бъди най-сетне мой, любими Ол! Ще съм щедър с вазелина, обещавам. Тялото ти, лъскаво, почти без косми. Стегнатото ти атлетично дупце. Сладката ти недокосната розичка. За мен, Оливър. За мен, за мен, за мен. Само за мен. Ще дам живота си за теб, ако ми позволиш да те надупя един следобед само. Не съм ли романтичен, а? Не е ли прелестна дилемата ти? Или отстъпваш, Оливър, или губиш сделката. О, ще отстъпиш, Оливър, и още как. Изобщо не си пуритан и си практичен. Буташ се със зъби и нокти все да си първи. Ще разбереш предимствата на отстъплението. Налага се. Направи кефа на педалчето, Оливър. В противен случай няма сделка.