Робърт Силвърбърг - Книгата на черепите

През годините обаче „Книгата на черепите“ запази страстна аудитория и, както разбирам, опърпани копия от стари издания се предават от ръка на ръка с голяма почит. Освен това тя бе център на сериозен интерес в Холивуд около 1977 г. и много изтъкнати режисьори бяха на ръба да направят от нея филм, преди да се намеси някакъв обрат на съдбата в типично холивудски стил. Радвам се, че книгата отново ще стане достъпна за днешните читатели, на които някои детайли и социални модели от 70-те вероятно ще изглеждат старомодни и представляващи само исторически интерес, но които все пак, вярвам, ще бъдат увлечени от загадките на фабулата й точно толкова, колкото бяха читателите й при първото публикуване преди цяло поколение.

И още нещо в добавка: „Книгата на черепите“ е много американска книга, пълна с позовавания към американската култура от период, който вече е далече назад във времето. Въпреки това тя бе публикувана и намери ентусиазирани читатели в много страни по света, тъй че в историята, която разказва, трябва да има нещо универсално. Архивите ми показват, че е била преведена на немски, японски, френски, холандски, испански, италиански, иврит, полски, чешки, сръбски, словенски, корейски и гръцки. Сега предстои и българско издание. Особено съм доволен от това, тъй като през годините много мои книги бяха издадени на български, а това ми подсказва, че имам силна аудитория в тази страна. Ето защо с голямо удоволствие предлагам на своите български читатели романа, който смятам за един от най-добрите си.

Робърт Силвърбърг

12 декември 2007 г.

Оукланд, Калифорния

Влизаме в Ню Йорк Сити от север, по Ню Ингланд Трууей. Както обикновено, зад волана е Оливър. Неуморим. Прозорецът му е отворен до половината, дългата му руса грива плющи на мразовития вятър. До него — Тимъти. Клюма на седалката, спи. Вторият ден от великденската ни ваканция е. Все още голи дървета и мръсни купчини сняг покрай пътя. В Аризона по това време няма никакъв стар сняг. Нед седи до мен на задната седалка. Драска нещо, реди страница след страница в опърпания си бележник със спирала, ситно-ситно, с лявата ръка и с демонски блясък в черните си очички. Дребното ни педалче Достоевски. В лявото платно зад нас изревава камион, подминава ни и се врязва рязко в нашата лента. Едва не се натрисаме. Оливър набива спирачки и псува, гумите буквално пищят. Политаме напред в седалките. Той завива рязко и ни натиква в дясното платно, за да не ни размаже колата зад нас. Тимъти се събужда…

— Еба си майката. Не можете ли да оставите човек да дремне бе?

— Насмалко да се утрепем — изръмжа Нед. Наведен напред, направо бълваше думите в голямото розово ухо на Тимъти. — Щеше да е върхът на иронията, нали? Четирима яки млади мъже, тръгнали на запад, за да спечелят вечен живот, помлени от шофьор на камион на Ню Ингланд Трууей. Размазани по мантинелата.

— Вечен живот. — Тимъти се оригна. Оливър се изсмя.

— Шансът е фифти-фифти — отбелязах за стотен път. — Екзистенциален гамбит. Двама живеят вечно, двама умират.

— Екзистенциални говна — каза Тимъти. — Боже мой, Ели, изумяваш ме! Как го въртиш тоя екзистенциален номер, без да ти мигне окото. Ти наистина вярваш в това, нали?

— А ти не вярваш ли?

— В „Книгата на черепите“? В твоята аризонска Шангри-ла 2 2 Мистична долина в Тибет, изолирана от външния свят, синоним на земния рай и блаженство, описана във фантастичния роман от 1933 г. „Изгубен хоризонт“ на Джеймс Хилтън. — Б. пр. ?

— Щом не вярваш, защо си с нас?

— Защото през март в Аризона е топло. — Излиза ми с небрежния превзет тон на гой от кънтриклуба в стил Джон О’Хара 3 3 Гой: неевреин, християнин; Джон О’Хара — американски писател от 60-те, вещ познавач на социалното арго в Америка — Б. пр. , който владееше перфектно и който презирах. Човек с осем поколения притежатели на най-доходните акции зад гърба. — Нищо против да сменя малко пейзажа, мой човек.

— И само толкова? — попитах. — До това ли се свежда философската ти и емоционална отдаденост в това пътуване, Тимъти? Пързаляш ме. Бог знае защо си мислиш, че трябва да ми играеш на отегченост и безразличие дори когато става въпрос за нещо такова. Брътвежите ти „ах, ние, чистата раса“. Аристократичният намек, че отдадеността, каквато и да било отдаденост, е боклук, нещо унизително, че е…

— Хайде спести ми тирадите си, моля те — върна ми го Тимъти. — Нямам настроение за етнически анализ. Уморен съм. — Каза го учтиво. Измъкна се от разговора с досадното екзалтирано еврейче по най-вежливия и язвителен начин. Най го мразех, когато започнеше да ми се перчи с гените си. Да ми намеква с небрежната си интонация на висша класа, че прадедите му са основали тази велика страна, докато моите са ровили земята на литовските гори, за да извадят някой картоф. — Ще подремна пак. — Обърна се към Оливър. — А ти внимавай с тоя шибан път. И ме събуди, като стигнем Шейсет и седма. — Лека промяна в тона, след като вече не говореше на мен — сложен и досаден екземпляр от чужд, отблъскващ, но може би превъзхождащ вид. Сега вече беше земевладелецът, който говори на простоватото фермерче. Отношения, лишени от всякаква сложност. Не че Оливър беше толкова прост случай, разбира се. Но това бе екзистенциалната представа на Тимъти за него и този образ служеше за рамка на взаимоотношенията им, независимо от реалностите. Тимъти се прозя, отпусна се отново и задряма. Оливър натисна газта и полетяхме напред. Очевидно искаше да догоним камиона, предизвикал цялата неприятност. Задмина го, смени платното и се лепна точно пред него. Предизвикваше го. Да види дали отново ще почне да върти номера. Погледнах притеснено назад. Камионът, червено-зелено чудовище, над задната ни броня. Високо над нас бе надвиснало лицето на шофьора — изопнато, свъсено, свирепо. Обрасли с четина бузи, квадратна брадичка, хладно присвити очи, стиснати устни. Щеше да ни размаже по платното, ако можеше. Кипнал от омраза. Мразеше ни затова, че сме млади, че изглеждаме добре (аз! изглеждам добре!), че разполагаме с време и гелд да ходим безметежно на колеж и да ни тъпчат черепите с безполезна плява. Свещеният невежа, кацнал там високо, развял флага, с два пръста чело под мазната платнена шапка. По-патриотичен, по-морален от нас. Трудов американец. Бесен, защото четири жалки хлапета са го запушили на майтап. Искаше ми се да помоля Оливър да дръпне встрани, докато не ни е натресъл. Той обаче задържа в платното, заковал стрелката на сто и тридесет, точно пред камиона. Оливър можеше да е голям инат понякога.