Иван Димитров - Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

Лерта се бе сгушила в мен и бе отпуснала красивата си глава на рамото ми. Усещах нежното й, топло тяло и леко я притиснах до себе си. Тя измърка като коте от удоволствие.

— Как е на твоя език думата „любов“? — попита тя.

Обзе ме невероятна тъга — за мен, за живота, който бях водил, за моите събратя, които при цялото си величие…

— Ние нямаме такава дума — признах натъжено.

— О! — възкликна тя и замълча.

Някъде в далечината зави вълк. От гората се обади бухал.

— Това значи ли, че никога не си обичал? — попита някак тъжно тя.

— Не! — отвърнах аз.

— Не си? — не ме разбра тя.

— Не, обичал съм. Много — отвърнах аз и спомените ме заляха неканени.

— Разкажи ми — каза Лерта.

— Не искам — отвърнах аз.

Останахме смълчани. Не биваше да мисля за Лертиена сега, не и когато Лерта бе до мен, в прегръдките ми. Но как, след като тя толкова много ми напомняше за любимата ми…

— Приличаше на теб — изрекох внезапно. — Много.

Думите изскочиха неканени от устата ми, една след друга. Лерта ме слушаше внимателно, без да ме прекъсва. Разказах й цялата ужасна история за Купола на Насладата, за жреците и тяхната неутолима, всепоглъщаща злоба… Не беше честно от моя страна. Лерта бе едно невинно дете. Нямах никакво право да й разказвам за Града на Странните Удоволствия — удоволствия, които всъщност бяха ужаси. Докато говорех, пелената от лъжи, която жреците ми бяха втълпявали от най-невръстна възраст, рухна. Това бе истината за Иррхас-Аббат. Той бе Градът на Ужаса. На Злото.

Когато завърших, от очите ми се стичаха сълзи. Това бе нещо срамно, недостойно, не и за един Лорд на Мрака.

Но аз вече не исках да съм Лорд на Мрака. Омръзнало ми бе от Странните Удоволствия.

— Съжалявам. Не биваше да ти разказвам това — въздъхнах аз накрая, установявайки, че тя ме е прегърнала като малко дете.

Никой никога не ме беше прегръщал така. Лертиена се бе отнасяла с мен като с любим, което пак бе нещо повече, отколкото някой можеше да очаква в Иррхас-Аббат.

Но никой никога не ме беше успокоявал.

Никой.

Никога.

За какво са ти тогава Странните Удоволствия, познанията над живота и смъртта, най-могъщата черна магия, тъмните откровения на Рамкар-Дамн, контролът над страховитите създания от отвъдното, кармичните удоволствия на тялото и духа, когато не можеш просто да си поплачеш?

— Трябваше — отговори спокойно тя.

— Аз те омърсих с тази история — казах аз. — Самият спомен за моя град е… анатема за теб, цвете мое.

Лерта се усмихна малко тъжно.

— Ще се изненадаш, че ние, хората, не изоставаме чак толкова.

— Какво искаш да кажеш? — сепнах се аз, ала тя вече сменяше темата.

— Знаеш ли защо те попитах за това? За думата любов?

Лицето й приближи моето.

— Исках да ти кажа, че те обичам на твоя език. Но понеже вие нямате такава дума, ще го кажа на моя. Обичам те. Обичам те.

Устните ни се сляха в едно. Това бе най-сладкият миг в живота ми. Най-сладкият миг в цялата история на Тарр. Жреците можеха да вземат Странните си удоволствия и, както казваше Крау, да си ги заврат там, дето слънце не огрява.

Отлепихме се.

За миг.

— Обичам те още откакто те намерихме на онзи хребет — каза Лерта. — Под кръвта, под раните, под черното наметало, ти беше ослепително, невероятно красив. А след последните месеци знам, че си и добър човек.

Сърцето ми прескочи.

Добър човек.

Никой не ми беше казвал, че съм добър.

Храбър, силен, хитър, изкусен…

Не и добър.

Странните удоволствия.

Там, дето слънце не огрява…

Отново се целунахме. И отново, и отново.

Животът бе прекрасен.

Следващите месеци познах какво означава истинско, а не Странно удоволствие. Бях сигурен, и все още съм, че дори в Чудноомайните поля никой бог не може да ми даде тази радост, която изпитах тогава с Лерта, когато любовта ни лумна.

Крау също ни се радваше. О, в началото сумтеше, ругаеше ме, караше й се, но го усещах, че вътрешно е щастлив. Предполагам, че отстрани сме изглеждали, както биха казали хората, сладки.

Сладък черен елф.

Като дървено желязо.

Един ден Крау ми рече:

— Да си жив и здрав, момко, знам, че дъщеря ми е в сигурни ръце.

Обаче аз се измъчвах от нещо, една тревога не ми даваше покой. Дълго време не исках да я споделям с Лерта, ала тя винаги, винаги разбираше, когато нещо ме мъчи. И ме притискаше, докато не си кажа.

— Аз ще живея още дълго, много дълго — накрая й признах аз, — а ти си човек.

— И те е страх, че ще стана стара и грозна, нали? — подхвърли тя.