Иван Димитров - Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

Контактът с този човек ме измори и неусетно отново потънах в сън.

Следващите няколко дни протекоха в същата рутина. Направи ми впечатление обаче, че от време на време Лерта приемаше разни хора, очевидно болни, лекуваше ги и в замяна те й носеха различни дарове като зеленчуци, месо, мляко. В такива моменти тя закриваше леглата в колибата, в едно от които се намирах аз, с плътна завеса, разделяща помещението на две, като преди това ме предупреждаваше с пръст на устните да си мълча. Брадатият човек излизаше на лов и се връщаше или с някакви убити животни, или с гъби, които после готвеше.

Във времето, в което не спяхме и нямаше посетители, Лерта започна да ме учи на езика на хората. Когато напреднахме с думите, той ми се видя по-просто устроен спрямо този на елфите. Научих как хората наричат „човек“, „елф“, „гоблин“, „демон“, „маса“, „стол“, „колиба“, „здрав“, „болен“, „рана“, как се поздравяват, разбрах, че брадатият човек е неин баща и се казва Крау и лека-полека проговорих техния език, макар и със странен акцент, който я караше да се смее.

Това бе странно, защото ако някой в Града на Странните Удоволствия ми се изсмееше, щях на мига да му отрежа езика. Тук обаче позволявах на тази смъртна селска жена да се забавлява с опитите ми да извъртя финия си език така, че да говоря тяхната груба и недодялана реч. Помня, че понякога бях позволявал и на Лертиена да ми се подсмихва, ала това бе доста отдавна и не исках да мисля за странните прилики между двете. Не исках да разправям много за себе си, но успокоих Крау, че не съм предвестник на по-голям отряд, а изгнаник — отне ми десет минути, докато открия подходящата дума в техния речников фонд. Не уточних причините, поради които съм напуснал черните елфи, но им разказах за моя сблъсък с Йети, който силно заинтересува Крау.

— Никой никога не е сразявал Йети в бой, момче — промърмори той. — Ти си един дяволски късметлия.

Много ме досмеша, когато ме нарече момче. Вярно е, че черните, а и обикновените елфи изглеждат младолики на хората със своите елегантни черти, отличаващи се с фини нос и челюст, заострени уши, спускащи се почти под ъгъл вежди и бледа кожа, която не се сбръчкваше никога. Също тъй е вярно, че за елф аз все още бях млад мъж, ала въпреки това със своите сто и седемдесет години бях безкрайно по-стар от този човек, който вероятно беше на не повече от петдесет. Щом научи за това, Крау се намръщи още повече.

— Тогава ще ти викам дядо — отсече рязко той.

Лерта се засмя звънко на думите му и аз отново, противно на всякаква логика, се присъединих към смеха й. Тя ме караше да се чувствам особено, някак жив, затова й позволявах много неща, които в друга ситуация бих сметнал за недопустими — например това да си играе с лъскавите ми черни кичури. Тя имаше навика да ги навива около пръста си и аз не й се сърдех, дори когато веднъж ме оскуба.

Честно казано, даже да й се бях разсърдил, едва ли бях в състояние да сторя много. Тя ме уверяваше, че се възстановявам бързо и безвъзвратно, но аз не го усещах така. Отне ми много време, докато се науча отново да ставам, а бях отвикнал и да ходя. Привикването да го правя наново не беше толкова лесно, колкото исках, и помня, че първия път трябваше да се подпирам на нея, което ми се видя много унизително, макар и не неприятно. За сметка на това много се зарадвах, когато видях, че те са прибрали оръжията ми. Дори си позволих да разкажа на Лерта как са изковани, а това я впечатли много.

Изминаха още няколко седмици. Вече бях започнал да говоря нормално езика на хората, можех и да ходя и макар да не бях в най-добрата си форма, можех да излизам и даже да ловувам. През това време научих, че Лерта е лечителка и помага на болни хора, а пък те й се отблагодаряват с каквото могат. Това ми се стори много странно, тъй като в моята раса никой не помагаше никому, ако нямаше някаква изгода от това, или пък ако не бе повеля на жреците на Рамкар-Дамн, чиито цели често оставаха скрити дори за благородници и черни лордове като мен. Стана ми любопитно дали тя почиташе някой бог, както правят черните елфи.

— Не, никой — отвърна ми тя и се усмихна някак тъжно.

— Дори — сбърчих вежди аз — Томан Изкупителя? — Спомените от уроците по география и история ми подсказаха, че това е богът, когото човеците най-често почитат.

— Томан е хубав бог с хубава история — поклати глава Лерта, — ала според мен тя е приказка, а хората, които го тачат днес, не са хубави.

Тя не пожела да ми разкаже повече. За нейната неприязън към религията узнах от Крау, стария ловец. Крау ми обясни, че жреците на Томан — низшите се наричаха „пастори“, а върховните „кардинали“ — забранявали магията и поради това Лерта била избягала от големите градове и живеела сама с него в колибата, където бях приютен. Тя, от своя страна, се намираше в подножието на страховитата Планина на Ледените Хребети, която зимата никога не напускаше. Там войниците нямало да я намерят.