Иван Димитров: Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

— Но Лерта използва лековита магия! — възразих аз. — Тя не е като Камрасин — добавих по инерция.

— Като кой? — полюбопитства баща й, с когото бяхме излезли на лов.

— Няма значение — отвърнах аз. Не желаех да се връщам на тази история и затова го подканих да ми покаже други тънкости от лова. Трябва да призная, че като благородник в Иррхас-Аббат аз не се грижех за прехраната си. Имаше други, по-низши елфи, чиито задължения включваха винаги да съм сит и да имам това, което искам да ям. Поради това първите ми опити в лова бяха силно разкритикувани от Крау, макар че поради нечовешката си бързина имах солиден успех в преследването на сърни, елени и дори някои птици. Брадатият човек обаче каза, че съм шумен и непредпазлив и плаша другата плячка. Това ме шокира, тъй като, подобно на всички елфи, имах изключително лека стъпка. Крау обаче ме научи как да пристъпям незабелязано до животните, без да ги стряскам — нещо, което ми заприлича твърде много на изкуството на Гилдията на Убийците от моя роден град. Обаче реших да не споделям това с Крау, а просто го оставих да похвали моя вроден талант в промъкването.

Но ако ловът ми се удаде с лекота, брането на гъби бе нещо съвсем ново за мен. Крау подробно ме осведоми кои гъби стават за ядене и кои — не. В началото бърках много и той силно се гневеше, тъй като според него съвсем незначителни разлики в цвета на една гъба често очертават незабележимата граница между живота и смъртта.

— Лерта е силен лечител — присмехулно казах аз, за да го успокоя.

— Така е — съгласи се Крау, — но дори магиите й няма да те спасят от другите, странични последствия от лошите гъби.

— Какви са те? — попитах аз.

— Получаваш ужасна диария! — отвърна ми той и се изсмя гръмко на изражението ми.

Изгледах го със зле прикрита враждебност. Това ми се стори голяма, груба обида. Вярно е, че тези хора ме бяха спасили, но аз все пак бях Лорд на мрака, благородник, черен елф…

Той усети, че съм се засегнал.

— Просто шега — рече. — Извинявай.

Кимнах колебливо. Най-малкото, не исках да засягам Лерта.

Крау ме научи и да стрелям с лък. Знам, знам, това ви звучи шокиращо. Клишето е, че елфът стреля с лък. Това обаче е голяма заблуда. Вярно е, че светлите ни братовчеди много обичат лъковете и често пъти нанасят катастрофални поражения на враговете си само с тези оръжия. Това е типично за тяхното селско хитроумие — те се крият из гори и храсти и стрелят от засада, подли като глигани. Черните елфи също имат стрелци. Това обаче са най-низшите от нашите воини. Един благородник не ползваше селско оръжие като лъка. В най-лошия случай имаше арбалет, а и това се считаше за проява на страхливост и лош вкус. А аз, до момента на гибелното си увлечение по Лертиена, бях считан за храбър елф с добър вкус.

Крау обаче ми показа, че лъкът е едно чудесно оръжие и дори ми направи един. В Иррхас-Аббат се считаше за голяма обида някой да ти подари лък — все едно да ти каже, че си простак или страхливец. Ала той ми го даде с такова гордо изражение, че не можах да не се зарадвам и дори му поблагодарих.

Трябва да призная, че с времето се привързах към тоя селски, грубоват човек и неговите простонародни шеги повече, отколкото към моите изискани събратя от Града на Странните Удоволствия.

Но и това бледнееше пред привързаността, която изпитвах към Лерта.

Ако навремето някой в Иррхас-Аббат ми беше казал, че ще се влюбя в смъртна жена, вероятно щях да му отрежа езика. Моите събратя не считаха хората за равностойни нам създания нито по разум, нито пък физически. Възприемахме ги като умни животни, които са опасни заради своята многочисленост; по същия начин, както някой човек би възприел глутница вълци. За светлите елфи бе известно, че някога се влюбват в смъртни жени, ала те бяха известни със своята диващина. За черен елф обаче това би било нечувано.

Докато аз не срещнах Лерта.

Не знам какво точно ме привличаше толкова в нея. Не беше само до физическата красота, макар че тя бе не просто хубава, а прекрасна. Навярно се дължеше повече на характера, нрава й, който ме караше да се смея като глупак, който ме принуди да изтърпя и дори да харесам грубоватия Крау, който ме накара тайничко да се засрамя от моето минало на воин и завоевател. Възхищавах й се за това как лекува и помага на съвършено непознати хора; за това, че бе помогнала дори на такъв като мен.

Тя също ме харесваше. Виждах го в очите й, в начина, по който се отнасяше с мен, в думите й, в жестовете й. Въпреки това дълго време не събрахме смелост да си го кажем. Чувствах се глупаво за това. Бях имал много жени през живота си. Бях обичал — чувство, непознато за мнозина от моите събратя. Но сега се чувствах някак недостоен и груб да й призная любовта си. Все пак накрая си казахме какво чувстваме. Случи се няколко месеца след пристигането ми. Бе сезонът, който из Тарр наричат лято. Тук той означаваше, че снегът е напуснал подножието и планината е само студена, а не ледена. Бяхме излезли навън, застанали на покрива на иначе не много високата колиба, увити в топли одежди — милата Лерта ми бе ушила дебели кожени дрехи, далеч по-подходящи за студа от моето черно облекло на Лорд на Мрака, което бе прибрала. Беше вечер и звездите бяха необикновено ясни — заедно с луната осветяваха околната природа, която бе чиста и недокосната от цивилизацията. В този момент осъзнах защо нашите светли събратя толкова много обичат дивата гора.