Иван Димитров - Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

Понечих да стана, ала щом го направих, отново усетих болки да пронизват цялото ми тяло, ето защо простенах и отново се отпуснах. Над мен се появи фигурата на жена и аз предположих, че тя е същата като онази, която бе убедила брадваря да не отнеме живота ми на онзи леден хребет. Ала щом тя застана над мен и съумях да видя лицето й добре, устата ми зяпна.

Тази жена очевидно бе човек, тъй като кожата й не беше тъй бледа като моята, ушите й не бяха заострени, а веждите й не се спускаха извити над очите, но въпреки това приликите с моята Лертиена бяха невероятни. Същата гъста, черна коса, в която ти идеше да се заровиш, същите сочни, плътни устни… и това, което бе най-особено и странно — същият умен, разбиращ поглед, който сякаш те предразполагаше да се довериш на личността пред теб.

— Коя си ти? — успях само да промълвя, ала жената поклати глава и започна да ми говори нещо на нейния си неразбираем език. Аз отново понечих да стана, при все болките, ала тя сложи ръка на гърдите ми и ме побутна назад. Толкова бях отслабнал от битката си с Йети, че нямах друг избор, освен да се подчиня — тя ме надви така, както човек би надвил домашна котка.

Жената се отдалечи от мен и аз я проследих с поглед. Тя отиде до голямата желязна печка, откъдето донесе дървена купа с нещо, което миришеше вкусно. Това ми се стори странно, тъй като в Града на Странните Удоволствия ние, черните елфи, ядяхме само най-отбрани и фини храни — раци и омари, сьомги, октоподи и калмари, миди. За нас зеленчуковата диета на светлите ни събратя и грубите ястия на хората ни се виждаха селски и просташки. Ала въпреки това устата ми се напълни със слюнка при аромата на топлата супа. За трети път понечих да стана и да взема храната, но този път главата ми се замая и бях принуден отново да се отпусна назад. Странната жена приседна до мен и започна да ми подава лъжица след лъжица със супа, която преглъщах трудно, макар и с апетит. Накрая усетих как в тялото ми се разлива приятна топлина. Исках да й благодаря, обаче в нашия език нямаше такава дума… а и да имаше, тя нямаше да я разбере. Унесен в тези мисли, не усетих кога заспах отново.

По-късно се събудих отново. Наоколо бе по-тъмно, а огънят от печката хвърляше по-силни отблясъци, поради което разсъдих, че е станало вечер. Чуваха се шумове от прибори. Понечих да повдигна глава и този път успях да го направя. Моята спасителка стоеше на масата, а срещу нея се бе разположил брадатият мъж. Той забеляза движението ми и се намръщи свирепо, след което промърмори нещо под носа си. Жената му се скара и пристъпи към мен, отново с порция супа в ръце. Този път успях да си я взема сам и я изядох със собствени усилия, макар че това сериозно ме измори. Не ми се спеше обаче, затова останах отпуснат на леглото. Брадатият промърмори нещо отстрани и продължи да се храни на масата.

Младата жена седна на леглото до мен и се посочи с пръст.

— Лерта — каза тя.

Изтръпнах. Как бе възможно тази жена да има име, което толкова напомня това на някогашната ми любима, и в същото време да прилича тъй силно на нея? Тоя въпрос ме изпълни с невъобразимо любопитство.

Докато се чудех, тя ме посочи с пръст и аз се досетих, че най-вероятно иска да узнае и моето име.

— Алтиарин — изрекох бавно аз.

Тя се усмихна и повтори името ми няколко пъти. Брадатият изсумтя. Сетне продължи да ми говори нещо на своя неразбираем език, след което докосна челото ми с пръсти и прошепна няколко думи. Изтръпнах, когато усетих как по тялото ми протича магия, но после се успокоих — познах, че тя е лековита. Усетих как се изпълвам със сили, макар все още да бях твърде далеч от нормалното си физическо състояние. Досетих се обаче, че вероятно именно магията на тази жена й бе позволила да ме спаси, тъй като Йети бе направил тялото ми на кървав парцал. Това, което не можех да узная обаче, беше защо младата жена го бе сторила. Не е голяма тайна, че черните елфи презираме „еднодневките“ (думата, с която обозначаваме хората) и когато ги срещнем, най-често ги избиваме безмилостно. Самите хора също не ни обичаха, ала не смееха да ни закачат, тъй като в техните митове ние сме полулегендарни създания на злото. От тяхна гледна точка сигурно бяха прави за себе си. Именно с това си обяснявах и враждебното поведение на брадатия. Щом Лерта стана да свърши някаква работа, той дойде при мен с брадвата си и потупа заканително острието й, като ми дуднеше някакви неразбираеми брътвежи, вероятно да не злоупотребявам с гостоприемството им.