Александър Драганов
Лихварят
Римиел изсъска, скрит в сенките на гората. Дългите му бели зъби проблеснаха издайнически и Леонций го видя. Паладинът се приближи, вдигнал дългия си, двуостър блестящ меч.
Римиел изпита гореща завист, когато го видя. Някога и той бе искал да е такъв бляскав рицар, шампион на Томан Изкупителя, непобедим воин, който да бъде прославян и обичан надлъж из цял Тарр.
Но съдбата невинаги ни поднася това, което обичаме. Когато празнуваше своята двадесетгодишнина, Римиел бе излязъл да погледа звездите, качвайки се на върха на високата кула в своя замък, имението Льоблан, едно от най-почитаните в човешките предели. Бе се загледал в съзвездието на Крилатия Еднорог, символа на неканени тайни, когато усети ухапване по врата си. Когато се извърна настрани, видя само как един прилеп се отдалечава. Зверчето нададе странен писък, от който Римиел потръпна, след което изчезна в нощната тъма.
И бе променило Римиел завинаги.
Следващите дни той бе повален от треска, която изсмука цвета от тялото му, а после го направи силно чувствителен и към най-тънкия процеп слънчева светлина. За сметка на това през нощта бе усетил прилив на гибелна, всепомитаща енергия и изгаряща жажда, която не можеше да бъде потулена нито с храна, нито с вино.
Римиел познаваше добре митовете и не бе нужно да вижда мъртвешки бледата си плът или дългите зъби, за да разбере в какво се е превърнал.
Като вампир той нямаше шанс да остане в своя дом — жреците на Томан щяха да го намерят — затова избяга навън и започна да се скита из пустите земи на Тарр, залъгвайки огнената си жажда с кръвта на нещастни животни, озовали се на пътя му. От време на време обаче инстинктът се оказваше по-силен от съвестта му и той поваляше хора, странници, малки отряди войници. След всяко такова нападение се чувстваше като кърлеж, като пиявица. Всеки път си казваше, че повече няма да прави така и всеки път гърлото му си искаше своето.
Римиел се превърна в легенда, в кошмар, в приказка, която хората разказваха на непослушните си деца. Рицарите на Томан не можеха да го открият, а ако някой все пак го намереше, намираше края си. Той бе навсякъде и никъде — ужасът на Тарр, кръвосмучещият в мрака.
Една нощ бе намерил нова жертва. Това бе в малък замък, в който никой не искаше да живее, освен неговите собственици — младият рицар сър Леонций и неговата по-малка сестра, шестнадесетгодишната Жийна. Римиел бе издебнал кога Леонций излиза на лов и бе нападнал момичето, за да изсмуче кръвта му. Ала щом тя го бе погледнала, друг огън, по-силен дори от всепоглъщащата жажда, изпълни цялото му същество.
Тя не се уплаши от него — напротив — в погледа й се четеше същото, което изпълваше и неговия. Любовта победи глада и двамата започнаха да се срещат тайно от брат й, когато той е на лов или спи. С времето станаха безразсъдни, а тя обичаше Римиел повече, отколкото бе разумно. Измъчваше се да го гледа как страда, докато смуче кръвта на животните, която в устата му бе като мътна вода. Затова започна да му дава по малко от собствената си; върховен жест, почти сравним с неговия — задето успяваше да се сдържи да не изпие цялата й кръв.
Ала това не можеше да продължава вечно. Денят, в който Леонций ги откри, бе страшен. Паладинът правеше впечатление на кротък човек, но щом зърна сестра си — бледа, омаломощена и окървавена в ръцете на вампир — полудя. Извади меча си и замахна да съсече Римиел на място. Острието му грееше, изографисано с магически руни, в които вампирът прочете смъртта си.
Но Жийна посрещна острието и удара, предназначен за него.
И двамата мъже — и Римиел, и Леонций — нададоха вик, който раздра нощта, тишината, замъка, съзиданието. Но паладинът освободи оръжието си и след като склопи очите на сестра си, отново тръгна за мъст, този път решен да довърши съществото, което според него бе отнело живота на любимата му.
А Римиел — посрамен от това, че бе оставил любимата си да умре, посрамен от страха си и от жалкия си инстинкт за самосъхранение — побягна. Той нямаше желание да се бие с рицаря. А пред себе си знаеше, че няма и възможност. Силите му бяха огромни, той можеше да се слива със сенките, бе по-бърз от невестулка и по-силен от трол, ала в онова омагьосано, обсипано с руни острие прочете съдбата си.
И затова отново побягна, съскайки безсилно, чупейки клоните на дърветата по пътя си, отдалечавайки се от замъка, в който бе загубил своята любима. Бягаше дълго, много дълго, когато насред гората видя светлинка. Тя идеше от колиба. Без да знае що да стори, Римиел я приближи и открехна вратата й.
Читать дальше