Иван Димитров - Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

Те бяха отвлекли моята Лерта.

Нямаше да им позволя да я убият, както техните събратя от Иррхас-Аббат убиха Лертиена.

Въпреки че бях уморен от битката с муфлона, тръгнах по следите им. Макар виелицата да бе засипала голяма част от тях със сняг, местността, по която бяха тръгнали бе гориста и имаше много следи от преминаването на голяма група хора — счупени клонки, стъпкани храсти, дълбоки следи в снега, който бе станал на лед и не бе позволил на вихрите да ги заличат напълно. Беше много студено, ала гневът не ми позволяваше да усетя мраза. Дъхът ми излизаше на пара от устата, а вътрешно горях.

Мръсни, проклети мръсници. Само като се сетех за горкия, беден Крау, в гърдите ми се надигаше жажда за мъст, кръвожадна ярост, която не бях изпитвал от смъртта на Лертиена насам.

Но Лерта нямаше да стане Лертиена.

Нямаше да го позволя.

Гоних изедниците три дни в гъстия лес, който отделяше цивилизованите земи от Планината. Спях неспокойно и за кратко, скрит в хралупи, където вятърът нямаше да отнеме живота ми. Моите врагове бяха на коне, ала в свирепото време те бяха по-скоро пречка, отколкото помощ. По пътя си видях избити вълци — явно прегладняла глутница, решила да опита късмета си с натрапниците. За жалост онези се бяха оказали прекалено силни. После се сетих, че вълците вероятно щяха да изядат и моята Лерта и отдадох победата на въпросните тамплиери — от малкото, което знаех за хората, това бяха рицарите на тяхната религия — като шанс да я спася.

Настигнах мръсниците в края на третия ден. Мракът започваше да се спуска и вътрешно благодарих на Рамкар-Дамн за милостта — нещо, което не бях правил от смъртта на Лертиена насам. Мракът беше моя територия, не на еднодневките.

Те бяха седем на брой, като мъкнеха Лерта на кон, пристегната с въжета към гърба му и наметната с груба кожа, за да не замръзне. Щом видях това, кръвта ми кипна и едвам се сдържах да не нападна веднага. Все пак обаче бях черен елф, а ние знаем и умеем да планираме атаките си.

Седмината мръсници бяха облечени в тежките доспехи, които хората толкова много обичаха. Явно се имаха за много впечатляващи с тях, макар на мен да ми приличаха на възголеми бръмбари. Петима изглеждаха редови; дотолкова, доколкото броните им бяха обикновени, макар и тежки — железни доспехи, върху които бяха наметнали и кожени наметала. Един от тях изглеждаше техен предводител — той беше по-висок и броните му бяха кичозно отрупани със злато, сребро и скъпоценни камъни. Това ме накара да го преценя като недобре подготвен за бой човек, склонен повече към показност. Това се потвърди и от наметалото му, което не беше тъй дебело, бе снежнобяло и върху него се виждаше изографисано златно колело, вероятно религиозен символ. Проклетият глупец сигурно зъзнеше.

Обаче нямах време да разсъждавам за персоната му, тъй като вниманието ми бе привлечено от рицаря, който яздеше от дясната му страна. От време на време Скъпоценният, както започнах да го наричам мислено, се привеждаше към него и макар яростно да тръскаше глава, от което скъпият му платинен шлем дрънчеше, обикновено отстъпваше, което ме накара да се поинтересувам повече от съветника, въпреки че той бе далеч по-неугледен — с черни, грозни доспехи и най-обикновен на вид шлем, също черен, и дълъг дебел плащ, отново в черен цвят, нарушаван единствено от кървавочервено колело. Жестовете на тоя човек издаваха премереност, търпение и изключителна самоувереност, поради което го сметнах за далеч по-опасен от Скъпоценния и вероятно за фактически предводител на групата.

След време седмината спряха. Единият от рицарите отиде при Лерта и я свали — сравнително внимателно. Тя обаче бе с превръзка на устата, което ме разяри още повече. Отново с мъка потиснах импулса си да нападна веднага.

В това време рицарите се разкършваха от ездата, сваляйки шлемовете си. Избухна къса кавга между Скъпоценния, който се оказа гладко избръснат млад мъж с руса коса до раменете и нацупено изражение, сякаш бе обиден на целия свят. Той искаше да накладе голям огън, докато Черният се противеше. Когато Черният свали шлема си, усетих неприятно чувство, тъй като с ясните си очи на елф успях да го видя много добре. Това бе стар и грозен човек, със силно изпито лице, хлътнали бузи и горящи с демоничен плам очи, които сякаш бяха изсмукали плътта около себе си, тъй като този рицар имаше тежки торбички под очите. Бузите му бяха опасани от металносива брада, а устните бяха безцветни.