Иван Димитров: Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

— Огънят привлича излишно внимание — изрече той с протяжен, лепкав глас, който ме накара да усетя известно отвращение, макар да идеше отдалеч и дори моите елфически уши да го доловиха трудно.

— Не ме интересува! — ядно отвърна русият. — Аз съм върховен тамплиер и няма да спя на студено! Напалете огън! Арно, стига си се шушкал около вещицата!

Рицарят, който връзваше Лерта към едно дърво трепна виновно, като ритнато куче.

— Както кажеш, Фриц — отвърна Черният с такова дразнещо спокойствие, че Фриц го изгледа с неприкрита омраза. Обаче явно го беше страх от сивобрадия мъж, тъй като не каза нищо повече.

Черният извади някаква кесия и измъкна от нея хляб, който отдалече мязаше на камък. След това викна рицаря на име Арно — младеж, по-малък и от Фриц, почти момче, с много лунички на лицето и дълга червена коса. Сивобрадият му подаде къшей хляб и манерка.

— Но, велики инквизиторе — каза Арно, — този хляб е много твърд, не става за ядене…

Следващият звук, който излезе от устата му, бе стон, тъй като Черният го зашлеви през лицето със стоманената си ръкавица.

— Съчувствието към грешниците само по себе си е грях, млади ми Арно — рече сивобрадият, — особено ако е предизвикано от греховни помисли.

Лицето на Арно стана червено като косата му и макар да не бе съвсем редно, изпитах задоволство от това, че великият инквизитор го е ударил.

В това време избухна още един скандал.

— Но, господарю, дажбите няма да ни стигнат, ако ядем толкова! — говореше един от рицарите — човек с грубовата, червендалеста физиономия и малки очички — на Фриц.

— Тогава ти няма да ядеш толкова много, мазна свиньо! — кресна му русокосият, докато си заделяше някакво много тънко, червено месо, от което устата ми се напълни със слюнка. Не се бях хранил истински в дните, когато бях гонил тези мръсници.

— Е, гладни ли ще си легнем? — облиза се червендалестият, явно упорит човек.

— Да направим сделка — обади се трети, мъж с гъсти вежди и широк нос. — Съгласни сме да гладуваме, но ще ни позволиш да се забавляваме с малката.

Всички се изсмяха доволно, с изключение на сивобрадия и Арно, който зяпна, очевидно ужасен от предложението.

— В никакъв случай — отсече облеченият в черно рицар.

— Ако някой ще се забавлява, това ще съм само аз — обади се Фриц.

— Взимаш всичко хубаво — изръмжа червендалестият.

— Достатъчно — отново се обади сивобрадият. — Тази жена е вещица и е гнусна в очите на Томан, нашия Господ и Спасител, да се свети името Му, да дойде царството Му. Никой няма да я докосва.

Фриц го изгледа гневно, ала се покори, явно усетил, че великият инквизитор няма да прави повече компромиси. Той се обърна с гръб към другарите си и лакомо заяде.

— Жан-Клод, щом имаш такава енергия — продължи инквизиторът, — поеми първия пост.

— Да, о, превелики — отвърна мъжът с широкия нос, макар и да изгледа сивобрадия с невероятна злоба.

Фриц отдели много малко храна за събратята си, като за младото момче на име Арно не остана почти нищо. Малко храна си взе и инквизиторът, който беше седнал със скръстени крака и гледаше с немигащи очи в нищото.

Изпитах неприятно усещане, сякаш онзи можеше да ме види. Крадешком погледнах Лерта. Тя бе заспала, увиснала във въжетата си. Сърцето ми се сви от съчувствие.

Постепенно всички заспаха; всички без широконосия, който стоеше на поста си, и сивобрадия, който продължи да гледа нощта с немигащи очи. Проклех го безмълвно — явно мръсникът медитираше по някакъв начин. Изкуших се да стрелям по него и да отнема мерзкия му живот с един удар, но нещо ме накара да не предприема този ход. В крайна сметка се прицелих в мъжа, който бе поискал да насили моята Лерта. Припомних си Дум’йас и си дадох сметка за приликата му с този човек. Моята Лерта бе права, хората не изоставаха особено от жреците на Рамкар-Дамн.

Пуснах стрелата си, която се заби в крака на мъжа. Той изпищя от болка и се наведе, като при това движение шлемът му отзад се понадигна леко и разкри тила му. Пуснах втора стрела и той падна с хъхрене.

— Нападат ни! — високо, но спокойно оповести сивобрадият.

— Какво? — извика сънено Фриц, като погледна към инквизитора. Събратята му се занадигаха от постовете си, надявайки шлемове и вадейки мечове.

— Не си глух — изръмжа му сивобрадият, а в това време аз пуснах втора стрела, като улучих един, който не бе успял да намести добре шлема си и бе разкрил гърлото си.

Бяха останали само петима.

Потресен, Фриц скочи на крака.