Иван Димитров: Мечове в леда(Антология на съвременното българско фентъзи)

— Откъде стрелят? — попита той паникьосано.

— От гората — отвърна меко инквизиторът. — Не е ли очевидно?

Пуснах стрела и към него. Той се наведе сякаш случайно и тя се заби в едно невинно дърво. Сетне постави черния си шлем и се изправи като демон.

Фриц още не бе поставил своя, а се озърташе трескаво напред-назад.

— Хванете го! Убийте го! — истерично нареди той.

— Млъквай, Фриц! — изрева червендалестият. — Крещиш като кокона!

Сетне приближи към мястото, от което бях стрелял аз. Добре обучен за убиец в Иррхас-Аббат и за ловец от Крау, аз обаче останах незабелязан, една сянка сред дърветата. Очите на червендалестия минаха точно през мен и не различиха нищо.

Той се обърна.

— Къде си, копеле мръсно? — процеди той.

— Тук съм — отговорих му и изникнах като сянка зад гърба му.

И му прерязах гърлото.

— Убийте го, убийте го! — разкрещя се отново Фриц.

— Хайде де, убийте ме, ако можете — усмихнах се подигравателно аз. Исках да ги изплаша, да им покажа с какво си имат работа.

С най-лошия си кошмар.

С Лорд на Мрака.

Единият от рицарите, който не ми бе направил никакво впечатление, се метна към мен, размахал брадва. Парирах удара му с рапирата си и забих кинжал в гърдите му. Острието от звезден метал разкъса бронята като хартия и го удари в сърцето.

Мъжът се строполи в краката ми.

Огледах останалите с мрачна усмивка и накарах очите си да почернеят напълно.

Това бе простичък номер на елфите на мрака, но много впечатляваше останалите раси.

Инквизиторът обаче остана неподвижен с изтеглен меч в ръка.

Червенокосото момче въртеше глава напред-назад, гледайки ту инквизитора, ту мен. Очите му бяха разширени от страх.

Фриц обаче бе използвал объркването му и моята битка с рицаря брадвар, за да се промъкне до моята Лерта и да вдигне меча си към гърлото й.

— Дошъл си за нея, нали, демоне? — извика той и нацупеното му лице се изкриви в злобна гримаса. — Е, още една крачка и тя е мъртва.

Очите на Лерта бяха разширени от ужас.

— Фриц, това е вече прекалено! — извика Арно.

— Мълчи! — изрева Фриц.

Задуха леден вятър, който развя русите му коси.

Инквизиторът стоеше все така неподвижен.

— Хвърляй оръжията, елфе! — настоя Фриц.

Не помръднах.

— ГЛУХ ЛИ СИ? — кресна русокосият. — Хвърли оръжията!

— Както желаеш — отвърнах.

И метнах кинжала си.

Улучих го точно между очите. Той успя само да изпъшка и падна назад, лишен от живот.

Арно се свлече на колене и заплака.

По бузите на Лерта се търкулнаха сълзи. С болка осъзнах, че вероятно с тези си убийства завинаги съм разбил нейния образ за красив, раним, сладък и добър елф, който е неин любим.

Най-сетне й се бях показал в моята същност.

На Лорд на Мрака.

Но нямах време да мисля за това. Инквизиторът пристъпи напред, надигнал меча си, който, естествено, също бе черен.

Усмихнах му се.

И нападнах, мушвайки напред с рапирата си — оръжието, което бе толкова здраво, че бе пробило гъстата козина и дебелата кожа на Йети.

Тя отскочи от бронята на инквизитора като клечка за зъби. Без да продума нищо, той пристъпи напред и едва не ме съсече на две с огромното си черно оръжие, което се стовари като косата на Рамкар-Дамн. Със закъснение установих, че неговите оръжия не са от обикновен метал и че той се движи с лекота, които не бяха възможни за такъв меч и такава броня.

Разбрах, че съм попаднал в истинска битка, а не в кланица, в която аз съм касапинът.

Черният рицар нападаше безмълвно, без да изстене, изръмжи или изохка, подобно на машина, на демоничен конструкт.

Според нашите легенди така нападаха Сталкерите на Мрака.

Беше иронично, че този човек, който на думи служеше на Томан — онзи, който озарява душите — се бе превърнал в нещо, напомнящо най-големите му врагове.

Ала нямах време да оценя иронията. Атаките на черния рицар продължаваха и макар да бях по-бърз и ловък от него, той компенсираше със сила, а рапирата ми по никой начин не можеше да пробие проклетите черни доспехи.

Внезапно той пусна меча с едната си ръка и хвана острието на рапирата ми. Сетне замахна с огромното си черно оръжие.

Направих салто назад, за да не бъда съсечен.

И рапирата ми остана в ръцете му.

Той я заби в земята, натисна я с черната си стоманена обувка и я счупи като суха съчка.

Моята рапира.

Която бе пробила кожата на Йети.

Постарах се да не изпиша на лицето си изненадата и ужаса, които изпитах. В друго време, в друг живот, щях да оценя предизвикателството от такъв противник и щях да се хвърля към него, с нетърпение очаквайки тъмните награди на великия Рамкар-Дамн.