Глен Кук - Надвисналата сянка

— Много мило! Ами търся един човек.

— Няма майтап!

— Човек, който разполага с куп стари пари, най-вече от епохата на Каджиян.

— И трябва ли да го познавам?

Вола сви рамене:

— Може да дължи пари на някого…

— Тук парите не се нуждаят от доказателства, Вол!

Инквизиторът се обърна към мен:

— Това е местна поговорка — и отново насочи острия си поглед към Крейг. — Тези пари имат нужда от доказателства за произхода си, повярвай ми! Работата е сериозна, Крейг! Не съм дошъл да си показвам рогата. Не става дума и за някакъв мизерен удар. Тръгнали сме по наистина важен въпрос. Ако се окаже, че някой покрива моя човек, загива заедно с този наглец. Не забравяй, че Вола го е казал!

За миг това направи впечатление. Съобщението улучи право в десетката. После Крейг отново надяна каменната си физиономия.

— Душиш грешното дърво, куче!

— Просто ти казвам, та да знаеш.

— И какво е направил вашият човек?

— Ударил е там, където не понасят удари.

Крейг вдигна вежди. Изглеждаше озадачен и явно не се сещаше за някого, който да приляга на посоченото описание.

— И какво е направил по-точно?

— А, не! Просто кажи на момчетата си да не вземат стари пари, ако не знаят откъде идват. И дори тогава да ме уведомяват. Чу ли?

— Изпя ли си песента, инквизиторе? Тогава най-добре да си ходиш, а?

Тръгнахме си. Не познавах правилата на тази игра, тъй че не знаех как местните ще реагират на посещението ни и кой е спечелил по точки. Навън попитах:

— Той щеше ли да ни каже, ако са му плащали в стари пари?

— Не. Не и докато не провери какъв е случаят. Но не е виждал стари монети!

Зачудих се защо мисли така, но не го попитах. Това си бяха неговите хора все пак.

— Може и да знае нещо. Стори ми се, че на няколко пъти в очите му проблеснаха потайни искрици…

— Може би да, а може би не. Нека се пържи!

— Според мен, ако му споменеш защо…

— Не! Това не бива да се разчува. Дори слух не бива да плъзне! Ако хората си мислят, че не можем да защитим мъртвите им или тях самите, след като ритнат кофата, адът ще се изсипе на земята! — Вола махна с ръка към улицата. — Хвойноград е такъв. Все е в критично положение…

Продължихме нататък и след малко той повтори:

— Адът на земята… — а след още половин пресечка додаде: — Ето за това трябва да се доберем до тези негодници. Не толкова да ги накажем, колкото да им затворим устите!

— Ясно!

Вървяхме в посоката, откъдето бяхме дошли. Планирахме да възобновим обикалянето на кръчмите и да се видим с един лихвар на име Гилбърт, когато стигнем до територията му. Внезапно се сепнах.

Вола спря и ме погледна изпитателно. Поклатих глава:

— Не, няма нищо. Просто ми се стори, че видях призрак. Онзи там на улицата… Вървеше като човек, когото познавах навремето.

— Може да е същият.

— Няма начин. Беше много отдавна и много далеч оттук. Отдавна е мъртвец. Не, просто си мислех за него преди малко и…

— Според мен имаме време за поне дузина посещения още. След това тръгваме нагоре. Не ми се иска да оставам наоколо след стъмване.

Погледнах го с вдигната вежда.

— О, приятелю, повярвай ми! Тук става наистина опасно след залез-слънце.

Той се изсмя и ме дари с една от редките си усмивки. Беше съвсем искрена. Точно тогава, макар и само за секунда, го харесах.

Скубльо водеше продължителни, яростни спорове с майка си. Тя така и не го обвини открито, но не оставяше съмнение, че го подозира в ужасяващи престъпления.

Двамата с Гарвана се редуваха да бдят над Аса. После дойде време да се срещне с Крейг. Никак не му се тръгваше. Боеше се, че лихварят може да го свърже с двамата му съучастници. Но ако не отидеше, Крейг щеше да дойде при него. А в момента търсеше на кого да си го изкара… Разтреперан, Скубльо се помъкна по замръзналата улица. Сипеше се сняг на лениви, тлъсти снежинки.

Един от хората на Крейг го вкара в бърлогата. Бройчо не се виждаше никакъв, но се носеше слух, че се възстановявал. Твърде глупав дори да умре — така смяташе Скубльо.

— А, Кестеняв! — обади се Крейг от дълбините на огромно кресло. — Как си?

— Замръзнах. А ти как се справяш?

Притесняваше го, че лихварят се държи толкова приятелски.

— Ще се оправя… — Крейг опипа бинтовете си. — Малкият дявол. Имах късмет. Дойде да се разплатиш ли?

— Колко ти дължа като цяло? Ти ми изкупуваш дълговете и вече му изгубих края!

— Можеш ли да се разплатиш? — Лихварят присви очи.