Глен Кук - Надвисналата сянка

Говореше разпалено, като кръстоносец. Кръвна вражда ли имаше между него и господарите на престъпността в този бордей? Попитах го.

— И още как! От Патъка идвам. Бях яко хлапе с късмет, което проби при Попечителите. Баща ми нямаше подобен шанс. Опита се да спори със „закрилническа“ банда. Предплати им, а те не го защитиха от друга банда в същата област. Каза им, че няма намерение да влага сериозна сума за нещо, което не получава — и му прерязаха гърлото. Бях един от Попечителите, които го прибраха. А онези негодяи стояха около него, хилеха се и подхвърляха шегички. Негодници!

— Успя ли да ги наредиш? — попитах, уверен в отговора.

— Охо! И тях ги вкарах в Катакомбите! — той погледна към Черния замък, забулен наполовина от стелещата се по далечния склон мъгла. — Ако бях чул слуховете за това място, може би щях… Не, нямаше да посмея!

Да, и на мен така ми се струваше. Вола беше един вид фанатик. Никога не нарушаваше законите на професията, която го беше извела от Патъка. Освен ако потъпкването им не допринасяше за каузата му.

— Смятам да започнем от речния бряг — каза ми той. — Ще тръгнем нагоре по хълма. Таверна по таверна, бардак по бардак. Може да пуснем и слух, че ще има награда…

Той тупна юмрук в юмрук — мъж, който дърпа юздите на гнева си. А в него се таеше много гняв. Някой ден щеше да се взриви от него.

Започнахме раничко. Видях повече кръчми, публични домове и отвратителни вертепи, отколкото за дузина години. И във всеки от тях пристигането на Вола предизвикваше внезапна, ужасена тишина и обещание за покорно послушание. Но обещанията бяха единственото, до което се добрахме. Не открихме нито следа от стари пари, с изключение на няколко монети, които се мотаеха наоколо прекалено дълго, за да са плячката, която търсим. Вола обаче не се обезкуражи.

— Все нещо ще изскочи — заяви той. — Времената са лоши. Просто е нужно малко търпение… — изглеждаше умислен. — Всъщност, защо не свалим няколко от момчетата ви тук, долу? Не ги познават, а изглеждат и достатъчно корави, за да оцелеят.

— Такива са — усмихнах се и наум съставих отряд, включващ Брестака, Гоблин, Лихваря, Кеглата и още неколцина.

Страхотно щеше да е, ако Гарвана беше още с Отряда и можеше да дойде с тях. Щяха да обърнах Патъка с хастара навън за шест месеца. Което ме наведе на една идея, подходяща за споделяне с Шепота. Ако искахме да научим какво става, трябваше да поемем под свой контрол Патъка. Можеше да докараме Едноокия. Дребничкият магьосник е роден бандит. Малко щеше да изпъква обаче. Откакто пресякохме Морето на страданията, не съм виждал нито една черна муцуна.

— Идея ли ти дойде? — попита Вола, преди да влезем в заведение на име „Желязната Лилия“ — Изглеждаш така, сякаш мозъкът ти пуши!

— Може би. Или поне е разумна мисъл. Ако стане по-зле, отколкото очакваме…

„Желязната лилия“ имаше вид досущ като заведенията, които бяхме минали, че и по-зле. Човекът, който я въртеше, се скъса да раболепничи. Не знаеше нищо, нищичко не бил чул, но обеща да свирне на Вола, ако някой похарчи и един гирш, сечен преди възкачването на сегашния Дук. Подмазваше ни се, та пушек се вдигаше. Ужасно се радвах, че се измъкнах оттам. Боях се сградата да не рухне върху мен, преди да спре да ближе задника на Вола.

— Хрумна ми една идея! — заяви водачът ми. — Лихварите!

Трябваше ми известно време, за да схвана откъде му е дошла тази мисъл — от собственика на кръчмата, който все мрънкаше за дълговете си.

— Хубава мисъл!

Човек, окачен на куката на лихваря, ще стори чудеса, за да се измъкне.

— Това е територия на Крейг. Той е от най-ужасните. Да го посетим!

Този човек не се бои от нищо. Толкова е уверен в силата на поста си, че влиза в бърлогите на най-коравите убийци, без да му мигне окото. Добре си изиграх ролята, но умирах от страх. Злодеят си имаше своя собствена армия, пък и беше в лошо настроение.

След малко открих защо. Нашият човек беше преживял тежки страдания в последно време. Посрещна ни, опакован в бинтове. Вола се изсмя.

— Клиентите ти са станали доста нагли, а, Крейг? Или някое от момчетата ти е опитало да се самоповиши?

Лихварят ни огледа с каменно лице.

— Мога ли да ти помогна с нещо, инквизиторе?

— Вероятно не. Ще ме излъжеш, дори истината да спаси душата ти, кръвопиец такъв!

— Подмазването няма да те доведе до никъде. Какво искаш, паразит?

Корав орех е този Крейг. Изваян е от един камък с Вола, но се е захванал с не дотам почитана от обществото работа. Не, че разликите са кой знае какви. Свещеник и лихвар. Точно това казваше и той самият.