Глен Кук - Надвисналата сянка

Но Гарвана просто си седеше там, задъхан и развълнуван. Скубльо сам взе факла и я запали. Раните на Аса не бяха толкова лоши, колкото се боеше. Потънал в собствената си кръв, дребосъкът беше в шок, но не и на смъртно легло.

— Трябва да се махаме оттук, Гарван, преди да са дошли и Попечителите.

Гарвана си възвърна самообладанието.

— Не. Там, долу, имаше само един. Убих го. Вече сме забъркани и нека си свършим работата както, трябва!

— Ами Аса?

— Не знам. Да се хващаме за работа!

— Гарван, капнал съм!

— И ще се умориш още повече, преди да приключим. Хайде. Нека оправим тази каша!

Пренесоха телата до каруците, после — инструментите, накрая помъкнаха и Аса надолу. Докато прехвърляха носилката през стената, Скубльо попита:

— Какво ще правим с него?

Гарвана го погледна така, сякаш го мислеше за идиот.

— А ти как смяташ, Скубльо?

— Но…

— Вече няма особено значение, нали?

— Така ми се струва…

Но имаше значение. Аса не му беше никакъв, но Скубльо го познаваше. Не му беше приятел, но си бяха помагали много пъти…

— Не, не мога, Гарван! Той ще се оправи. Ако бях сигурен, че ще пукне, тогава… Разбирам. Няма тяло, няма и въпроси. Но не мога да го убия!

— Добре. Има смелост в пилешкото ти сърчице. И как смяташ да му затвориш устата? Той е от хората, които сами си прерязват гърлото с празни приказки!

— Ще се оправя с него!

— Както кажеш, партньоре. Вратът си е твой!

Нощта бе напреднала, когато стигнаха до Черния замък. Гарвана влезе пръв. Скубльо го следваше по петите. Спряха в същия проход, както и преди. И процедурата се оказа същата. След като оставиха телата, високото, слабата твар в черно мина по редицата.

— Десет. Десет. Тридесет. Десет. Десет… — и тъй нататък.

Гарвана протестираше яростно. Единствените предложения над десет бяха за мъжете, проследили го до Оградата, и за Аса, който лежеше в каруцата си.

Високото същество се обърна към приносителя на труповете.

— Тези са умрели от много време. Малка стойност имат. Върни ги обратно, ако не си доволен.

— Добре, добре. Да приключваме!

Създанието му наброи монетите. Гарвана прибра по шест от всеки десет. Останалите връчи на Скубльо. В същото време каза на високото същество:

— Това е партньорът ми. Той може да дойде и сам!

Високата твар наклони глава, извади нещо изпод дрехите си и го подаде на Скубльо. Беше сребърен медальон, изобразяващ две преплетени змии.

— Носи това, ако ще идваш без мен — нареди Гарвана. — Това е защитният ти пропуск!

Под ледения му поглед Скубльо пъхна медальона в джоба си, пълен със сребро.

Пресметна набързо. Делът му възлизаше на сто и двадесет ливи. С честен труд щеше да му трябва половин десетилетие, за да ги спечели. Беше богат! Проклятие, беше богат! Можеше да прави каквото си иска! Никакви дългове повече! Крейг нямаше да го убива бавно. Нямаше да се тревожи за прехраната и щеше да превърне „Лилията“ в достойно заведение. Можеше да намери място, където да се грижат добре за майка му. И жените! Щеше да има всички жени, с които може да се справи…

Докато обръщаше каруцата, Скубльо съзря висок участък от стената, който липсваше при предишното посещение. Оттам се взираше едно лице — човекът, когото те с Гарвана докараха жив. Гледаше ги.

Шепота ни доведе в полусрутения замък Дуретил. Издигнат на върха на хълма, той надвисва над Хвойноград като цяло и над Оградата в частност. В течение на седмица не можехме да общуваме с домакините си, тъй като не познавахме езика им. После ни изпратиха главорез на име Вола, който говореше езиците на Градовете на скъпоценните камъни.

Вола беше нещо като служител на реда към местната религия. Не разбирах тукашната вяра. Стори ми се като култ към смъртта в началото. Но по-късно стана ясно, че следовниците й не се кланят на смъртта или мъртвите. Просто ги смятат за свещени, а труповете с фанатична страст съхраняват за някакво прословуто възкресение. Целият Хвойноград е подчинен на тази религия, като изключим Патъка, където животът носи толкова грижи, че взема връх над добруването на мъртвите.

От самото начало Вола не ми хареса. Изглеждаше ми склонен към насилие и садизъм — полицай, който с брадва в ръка разрешава случаите си. Сигурно щеше да оцелее, когато Господарката подчини Хвойноград. Военните й губернатори се нуждаеха от хора с неговото мислене. Подозирах, че подчинението ще последва броени дни след идването на Капитана. Щяхме да смажем града дори преди да пристигне целият Отряд. Една дума от Чар ни стигаше. Не видях признаци, че хората на Дука могат да ни се опрат.