Глен Кук - Надвисналата сянка

Всички хора са по рождение осъдени, твърдят мъдреците. Всички сучат от гърдата на Смъртта.

Всички се кланят на Мълчаливия Властелин. Този господар на мрака вдига показалец. Едно перо полита към земята. Няма смисъл в песента Му. Добрите си отиват млади. Порочните процъфтяват. Той е крал на царствата на хаоса. Дъхът му усмирява всички души.

Открихме град, отреден в служба Нему още много отдавна, но тъй остарял, че вече е изгубил посвещението си. Тъмното великолепие на божествеността му се е изтъркало, забравено е от всички, освен от ония, що стоят в сянката му. Но Хвойноград бе изправен пред по-скорошна опасност. На един хълм, извисен над града, сянка от миналото пропълзяваше в настоящето. Затуй Черният отряд отиде там, в това странно място, далеч отвъд границите на империята на Господарката… Но не с това започна всичко. В началото бяхме на хиляди километри. Лице в лице със сянката стояха само двама наши стари познайници и една шепа хора, с които ще се срещнем по-късно.

Детските главици изникнаха от плевелите като муцунки на мармоти. Следяха внимателно напредващите войници. Момчето прошепна:

— Сигурно са над хиляда!

Колоната се точеше и точеше в далечината. Вдигнатият от нея облак прах се носеше към склона на отдалечения хълм. Скърцането на каруците и подрънкването на сбруите се усилваха все повече с приближаването на войниците.

Денят беше горещ и скритите в буренака деца се потяха обилно. Мислите им лениво се рееха около недалечния ручей. Копнееха да поплуват във вирчето, което откриха там. Но бяха пратени да наблюдават пътя. Носеха се слухове, че Господарката е решила да разбие възроденото Бунтовно движение в провинция Еша.

И вярно, войниците й идеха. Напредваха неуморно и неудържимо, върволица мрачни, отрудени мъже. Ветерани. Нищо чудно да бяха взели участие в клането, сполетяло Бунтовниците преди шест години и отнесло и техния баща заедно с другите четвърт милион мъже.

— Те са! — изпъшка момчето. Страх и почуда звучаха в гласа му. В гърлото му простърга злобна възхита. — Черният отряд!

За разлика от него сестра му не познаваше врага.

— Откъде разбра?

Момчето посочи огромен мъж на също тъй огромен пъстър жребец. Беше среброкос. По вида му си личеше, че е привикнал да раздава заповеди.

— Това е оня, когото наричат Капитана. Малкият до него, с черната кожа, сигурно е магьосникът на име Едноокия. Виждаш ли му шапката? По туй се различават. Ония зад тях навярно са Брестака и Лейтенанта.

— Забелязваш ли и някого от Покорените с тях? — Момичето се надигна, за да вижда по-добре. — Къде са другите знаменити бойци?

Тя беше по-малката. На десет, брат й вече се смяташе за войник на Бялата роза. Той дръпна сестра си надолу.

— Глупачка! Да не искаш да ни открият?

— И какво ще ни направят, ако ни видят?

Момчето се захили подигравателно. Тя бе повярвала на чичо им Глътката, че врагът няма да посегне на децата. Малкият мразеше чичо си — той беше страхливец. Нямаше ни един смелчага сред вречените на Бялата роза. Само си играеха на война с Господарката. Най-храброто нещо, което бяха правили, бе да устроят засада на някой куриер. Поне врагът имаше смелост. Видяха каквото им трябваше. Братът стисна момичето за ръката.

— Да вървим!

Забързаха през плевелите към брега на забуления с дървета поток.

Внезапно огромна сянка надвисна над пътя им. Двамата вдигнаха глави и пребледняха. Трима ездачи студено се взираха в тях от конете си. Момчето зина. Никой не би могъл да се промъкне нечут зад тила им!

— Гоблин!

Застаналият в средата дребен мъж с жабешко лице се ухили.

— На твоите услуги, приятелче!

Момчето бе ужасено, но умът му остана ясен. Изкрещя:

— Бягай!

Ако някой от тях успееше да избяга…

Гоблин протегна ръка и очерта широка дъга във въздуха. Бледорозов огън бликна от пръстите му. Замахна и го хвърли. Момчето падна, омотано с невидими въжета като муха, залепнала в паяжина. Сестра му се търкули на дузина крачки встрани.

— Вдигнете ги — нареди Гоблин на спътниците си. — Сигурно имат интересни новини за нас!

„Лилията“ се издигаше на Цветната улица в сърцето на Патъка, най-ужасния бордей на Хвойноград, където вкусът на смърт лепне по езика и хората ценят живота по-малко, отколкото час на топло или засищащо ядене, фасадата й се е килнала върху съседната къща отдясно, подирила подкрепа като някой от собствените й пияни клиенти. Задната й страна е клюмнала в противоположна посока. Голите й дървени стени са нашарени с прокажени ивици сива гнилоч. Прозорците й са заковани с дъски и натъпкани с парцали. В покрива й зеят дупки, през които вятърът вие и хапе, задуха ли от планините Уоландър. Там дори посред лято ледниците блестят като далечни сребърни лози. Морските ветрове не са по-добри. Носят студена влага, която прояжда костите и праща ледените късове на дълго плаване из залива.