Глен Кук: Надвисналата сянка

— Не е много забавно да си жива примамка! — отвърна му със знаци Лихваря. Огледа нервно стълбището и предложи: — Я раздайте ръка и на Мускуса!

Погледнах към Шекера. Той кимна.

— Че защо не? Раздайте му около седемнадесет!

Мускуса имаше навика да залага ниско всеки път, щом събереше по-малко от двадесет. Като цяло тази стратегия не беше много лоша. Бързо пресметнах картите в главата си и се ухилих. Можех да му дам седемнадесет и да ми останат достатъчно ниски карти, за да раздам на всеки от нас по ръка, с която да го съсипем.

— Я ми подайте колодата! — Прехвърлих бързо картите, като изчислявах ръцете. — Ето!

Никой не получи карта над петица. Но в ръката на Мускуса все пак имаше по-високи, отколкото на останалите.

Шекера се ухили:

— Страхотно!

Мускуса обаче се бавеше. Лихваря заяви:

— Качвам се горе да го доведа!

— Добре — отвърна сержантът. Отиде и си взе бира.

Огледах местните. Започваха да им хрумват разни работи.

Втренчих се в един от тях и поклатих глава.

Лихваря и Мускуса се появиха след минутка. Слизаха пред мургавия, който пък се върна на мястото си. И двамата ни братя изглеждаха облекчени. Седнаха да продължим играта.

Мускуса попита:

— Кой раздаваше?

— Шекера — обясних му. — Ти си на ход!

Той веднага стреля ниско:

— Седемнадесет!

— Хи-хи-хи — отвърнах. — Изгарям те. Петнадесет!

Лихваря пък се наду:

— И двамата ви спипах! Четиринадесет!

А Шекера се обади:

— Четиринадесет. Натясно си, Мускус!

Мускуса остана вцепенен и невярващ в течение на няколко секунди. Накрая се сети.

— Копелета такива! Нарочно сте го направили! Да не мислите, че ще плащам за…

— Я по-кротко! Просто се пошегувахме, синко — ухили се нашият сержант, Брестака.

— Шегичка, а? И бездруго е твой ред да раздаваш!

Картите продължиха да обикалят и постепенно се спусна мрак.

Не се случиха други нередности. Местните започнаха да губят търпение. Някои се притесняваха за семействата си или задето закъсняват. Както навсякъде, повечето жители на Еша са загрижени най-вече за собствения си живот. Не ги интересуваше дали Бялата роза или пък Господарката е на власт. Малцината симпатизанти на Бунта се притесняваха и кога ще ни сполети отмъщението. Бояха се, че могат да останат заклещени между чука и наковалнята.

Преструвахме, се, че изобщо не сме схванали какво е положението. Шекера подаде знак:

— Кои са опасните?

Посъвещавахме се и се спряхме на трима, които можеха да представляват проблем. Шекера накара Мускуса да ги върже на местата им. С този ход осведомихме местните, че знаем какво се очаква и че сме подготвени. Не го предвкусваме с нетърпение, но сме готови. Нападателите изчакаха до полунощ. Бяха по-предпазливи от Бунтовниците, с които се срещаме по принцип. Може би репутацията ни се беше разраснала прекомерно…

Нахлуха стремително. Изпразнихме пружинните си тръби и развъртяхме мечовете, като отстъпихме в един ъгъл, далеч от огнището. Високият мъж наблюдаваше безразлично. Бунтовниците бяха много. Доста повече, отколкото очаквахме, и продължаваха да нахлуват. Блъскаха се, пречкаха се един на друг и се катереха по труповете на събратята си.

— Страхотен капан! — изпъшках. — Сигурно са поне стотина!

— Аха — отвърна Шекера. — Не върви на добре!

Ритна един в слабините и го резна, когато противникът му се присви.

Кръчмата вече гъмжеше от нашественици, а ако се съди по глъчката, отвън се тълпяха още. Явно на някого никак не му се искаше да се измъкнем.

Е, такъв беше и нашият план.

Ноздрите ми трепнаха. Във въздуха се разнесе миризма — съвсем лек повей, едва доловим над смрадта на страх и пот.

— Прикрийте се! — изкрещях и измъкнах от кесията на колана си мокър вълнен парцал. Смърдеше по-отвратително от настъпен скункс. Събратята ми направиха същото.

Някъде в тълпата изпищя човек. После още един. Надигна се адска глъчка от писъци. Враговете ни се суетяха наоколо, озадачени и паникьосани. Лицата им се кривяха в агония. Падаха на гърчещи се купчини, дращейки носовете и гърлата си. Много внимавах да държа носа и устата си заровени във вълната. Високият, слаб мъж излезе от сенките. Спокойно се зае да пронизва Бунтовниците със сребристо, педя и половина дълго острие. Пощади онези клиенти, които не бяхме вързали по местата им. Накрая подаде знак:

— Вече може да се диша нормално!

— Наблюдавай вратата! — нареди ми Шекера. Знаеше, че се отвращавам от подобни кървави кланета. — Мускус, ти поемаш кухнята. С Лихваря ще помогнем на Мълчаливия!