Глен Кук - Надвисналата сянка

Дрипавите ръце на Уоландър посягат към морето, обграждат Речното пристанище и оформят шепи, в които са сгушени градът и кейовете. Самият град пък е яхнал реката и е плъзнал по хълмовете от двете й страни.

Изобилието се надига в Хвойноград, като се шири нагоре и встрани от реката. Вдигнат ли поглед от мизерията си, хората в Патъка виждат над себе си домовете на богатите, надменно да се зяпат едни други през долината.

Още по-нависоко два замъка са увенчали хребетите. На южния хълм е кацнал Дуретил, наследствено имение на дука на Хвойноград. Дуретил е в скандална разруха. Както и повечето сгради в града, впрочем.

Под него лежи Оградата, посветената сърцевина на Хвойноград, под която пък са Катакомбите. Тук, в очакване на Деня на преминаването, почиват над петдесет поколения, пазени от Попечителите на умрелите. На северния гребен се издига недовършена крепост, наричана простичко Черния замък. Архитектурата й е чуждоземна. Гротескни чудовища похотливо се зверят от зъберите й. Змии се борят в замръзнала агония по стените й. Няма сглобки в подобния на обсидиан материал, а постройката се разраства .

Жителите на Хвойноград не обръщат внимание на замъка, още по-малко пък на растежа му. Те не искат да знаят какво става там. Рядко имат време да спрат борбата си за оцеляване и да вдигнат поглед тъй високо.

Изтеглих седмица, прибрах я, изчистих тройка и се взрях в самотното асо. От лявата ми страна Лихваря промърмори:

— Това свърши работа. До шушка го обрахме!

Любопитно го погледнах.

— Какво те накара да кажеш такова нещо?

Той тегли, изруга и хвърли картата.

— На труп ти се обръща физиономията, когато го приковеш, Знахар! Дори очите ти се вкаменяват.

Шекера тегли, изруга и изчисти петица.

— Прав е, Знахар! Ставаш тъй неразгадаем, че си като отворена книга. Давай, Мускус!

Мускуса се втренчи в ръката си, после в тестето, сякаш би могъл да измъкне победа от челюстите на загубата. Тегли.

— По дяволите!

Изчисти плячката си, царска карта. Показах им асото си и събрах печалбата.

Шекера се взираше над рамото ми, докато Мускуса събираше картите. Погледът му бе твърд и студен.

— Какво? — попитах.

— Домакинът ни нещо трупа смелост. Търси начин да излезе и да ги предупреди.

Обърнах се. Другите също. Един по един съдържателят на кръчмата и клиентите му сведоха погледи и отново се кротнаха. Всички, освен високия, мургав мъж, който седеше сам в сенките до огнището. Той ни смигна и вдигна халбата си все едно за наздравица. Намръщих се. В отговор ми върна усмивка. Мускуса раздаде.

— Сто деветдесет и три — съобщих аз.

Шекера се намръщи.

— Проклет да си, Знахар — промърмори безизразно.

Броях ръцете — идеалното тиктакане на часовниците на живота ни като братя от Черния отряд. Изиграл съм над десет хиляди ръце от битката при Чар. Само боговете знаят колко са, преди да започна да ги броя.

— Мислиш ли, че са ни надушили? — попита Лихваря. Беше напрегнат. Чакането често напряга хората.

— Не виждам как! — Шекера подреди ръката си във възходящ ред. Страхотна улика. Имаше нещо горещо. Огледах моята. Двадесет и едно. Сигурно щях да изгоря, но най-добрият начин да го спра беше… Заявих:

— Двадесет и едно!

Мускуса се задави.

— Ти, кучи сине!

Той свали ръка, силна за ниски залози. Но вдигаше до двадесет й две заради една царска карта. Шекера имаше три деветки, асо и тройка. Ухилен, отново разбърках колодата.

— Спечелиш ли и тази, ще ти прегледаме ръкавите — изръмжа Лихваря. Събрах картите и започнах да ги бъркам.

Пантите на задната врата изскърцаха. Всички замръзнаха, вторачени във входа на кухнята. Там имаше някого.

— Шило! Къде си, дявол да те вземе?

Изтръпнал, собственикът на таверната се взря в Шекера. Той му кимна. Шилото подвикна:

— Тука съм, Глътка!

Шекера прошепна:

— Продължавайте играта!

Започнах да раздавам.

От кухнята се показа мъж на около четиридесет. Последваха го неколцина други, всички облечени в петнистозелено. На гърбовете им бяха преметнати лъкове. Глътката заяви:

— Сигурно са хванали децата. Не знам как, но… — и зърна нещо в очите на Шилото. — Какво има?

Бяхме подковали съдържателя добре. Той нямаше да ни издаде.

Втренчен в картите си, извадих пружинната си тръба. Спътниците ми направиха същото. Лихваря изчисти картата, която бе изтеглил — двойка. Обикновено опитва да слиза ниско. Играта му издаде, че е притеснен.