Глен Кук: Надвисналата сянка

В този потънал в мрак лабиринт влезе дребно, лукаво човече. Носеше вързоп дървесни парчетии.

— Скубльо? Може ли…?

— Мътните го взели! Че що не, Аса? Всички ще се порадваме!

Огънят беше затихнал до купчинка сива пепел.

Аса приклекна до огнището. Неколцината клиенти там кисело му направиха място до майката на Скубльо. Старата Юни беше сляпа и не можеше да различи кой е дошъл. Дребосъкът постави вързопа пред себе си и се зае да разбърква жаравата.

— Нещо ново по кейовете днес? — поинтересува се Скубльо.

Аса поклати глава.

— Никой не пристигна. Никой не замина. Имаше само пет места за товарачи на каруци. Голям бой настана!

Кестенявия кимна. Аса не беше добър боец. Не му идеше отръки и честната работа, ако трябва да признаем откровено.

— Скъпа, една глътка за Аса! — Скубльо махна с ръка още докато говореше.

Прислужничката му вдигна очуканата халба и я занесе до огнището.

Съдържателят не харесваше дребосъка. Беше потаен, крадец, лъжец, лентяй — въобще човек, който би продал и сестра си за шепа медни гирши. Вечно мрънкаше и се оплакваше, пък си падаше и страхливец. Скубльо го толерираше, макар че и на самия него малко благотворителност нямаше да му се отрази зле. Аса беше един от бездомните, които съдържателят пускаше да спят на пода в общата зала, винаги когато носеха дърво за огъня. Вярно, така не трупаше нови пари в касичката, но пък осигуряваше малко топлинка за скованите от артрита кокали на Юни.

Да намериш дърва за огрев зимно време в Хвойноград беше доста по-трудно занятие от това да си намериш работа. Скубльо чак се чудеше на твърдата решителност на Аса да избягва почтения труд.

Пукането на огъня раздвижи ледения въздух. Кестенявия остави мръсния си парцал. Спря зад майка си и протегна ръце към топлината. Връхчетата на пръстите му веднага изтръпнаха от болка. Допреди малко не беше забелязал колко се е намръзнал. Зимата се очертаваше дълга и студена…

— Аса, имаш ли някакъв редовен източник на дърво?

Скубльо не можеше да си позволи да купува гориво. Напоследък дървата за горене в Пристанището идваха от сечища далеч нагоре по течението. Беше скъпо. В младостта му…

— Не — Аса се взря отчаяно в пламъците.

Боровият аромат на треските се разнесе из „Лилията“. Скубльо се притесни за комина. Караха поредната зима на чамова гнилоч, а изобщо не беше чистен. Ако лумнеше пожар, това щеше да го съсипе!

Надяваше се нещата скоро да се обърнат към добро. Беше преминал границата, тънеше в дългове до уши и отчаянието го завладяваше.

— Скубльо!

Той погледна към масите — по-скоро към единствения клиент, който наистина си плащаше.

— Гарван?

— Още едно, ако обичаш!

Скубльо потърси с поглед Глезанка. Не я откри и изруга тихичко. Нямаше смисъл да крещи. Момичето беше глухо — за да говориш с него, трябваше да използваш езика на знаците. Сметна го за нелоша придобивка, когато Гарвана му предложи да я наеме, в „Лилията“ се шепнеха безброй тайни. По негово мнение като нищо щяха да се споделят и повече, ако хората можеха да говорят свободно, без да ги е страх от подслушвачи.

Кестенявия поклати глава и напълни халбата на Гарвана. Не харесваше и него, отчасти защото беше печеливш играч в областта на Аса. Нямаше видим източник на доходи, но винаги разполагаше с пари. Другият източник на недоволството му беше, че Гарвана е и по-млад, и по-силен, и по-здрав от всички останали клиенти на „Лилията“. Изпъкваше като насинен пръст. „Лилията“ се намираше в най-западналия край на Патъка, близо до речния бряг. Привличаше всички пияници, застаряващи курви, наркомани, бездомници и човешки отпадъци, които доживяваха мизерните си дни в този последен пристан, преди мракът да ги погълне изцяло. Понякога Скубльо агонизираше от страх да не би неговата „Лилия“ наистина да се окаже последна спирка край пътя за Отвъдното.

А на Гарвана не му беше тук мястото. Можеше да си позволи по-добра квартира. На Кестенявия чак му се искаше да събере смелост и да го изхвърли. От този тип кожата му настръхваше. Все седи на ъгловата си маса, оглежда с вледеняващо подозрение всеки влязъл в кръчмата, но инак очите му са мъртви. И безкрай си чисти ноктите с нож, наострен като бръснач. Пък ако някой посмееше да посегне да завлече Глезанка горе, Гарвана отронваше няколко ледени, безизразни слова… Всичко това озадачаваше Скубльо. Макар да не забелязваше очевидна родствена връзка, клиентът му защитаваше момичето сякаш му е първородна дъщеря. Че за какво друго може да служи една кръчмарска повлекана, да му се невиди? Кестенявия потрепери и заличи тази мисъл от съзнанието си. Имаше нужда от Гарвана. Нуждаеше се от всеки плащащ си клиент, до който можеше да се докопа. И бездруго оцеляваше на пост и молитва.