Глен Кук: Надвисналата сянка

Шекера грабна чистената карта и разтвори поредица асо — двойка — тройка. Изчисти осмица. Един от спътниците на Глътката измрънка:

— Казах ти да не пращаме деца!

Стори ми се, че повдига наново отдавнашен спор.

— Хич не ми напомняй! — изръмжа Глътката. — Шило, свикал съм среща, да знаеш. Ще трябва да приготвим маскировката!

— Не сме сигурни в нищо, Глътка! — възрази друг в зелено. — Знаеш какви са децата!

— Не се заблуждавай. Хрътките на Господарката са тръгнали по следата ни…

Оплакващият се отбеляза:

— Казах ти да не стреляш онези… — Замълча, осъзнавайки твърде късно, че присъстват непознати и че местните до един изглеждат като препикани.

Глътката посегна към меча си.

Бяха деветима, ако броим Шилото и някои от клиентите, които също участваха… Шекера преобърна масата за карти. Освободихме кукичките на пружинните си тръби. Четири отровни стрелички прелетяха над познатата стая. Извадихме мечовете си.

Схватката продължи броени секунди.

— Някой да е ранен? — осведоми се Шекера.

— Само ме одраскаха — отвърна Мускуса.

Проверих. Нищо сериозно.

— Хайде зад бара, приятел — нареди Шекера на Шилото, когото беше пощадил. — Вие, останалите, я да оправите тука. Лихвар, ти ги наглеждай! Само да си помислят да напуснат полесражението, убий ги!

— Какво да правя с телата?

— Хвърли ги в кладенеца.

Вдигнах отново масата, седнах и разгънах лист хартия. На него беше начертана командната верига на Бунтовниците от Еша. Зачертах ГЛЪТКАТА. Беше приблизително в средата.

— Шило — подвикнах, — ела насам!

Собственикът се приближи като куче в очакване на побой.

— По-кротко. Ще се измъкнеш невредим от тая работа. Ако ни съдействаш, де. Кажи сега кои бяха тези хорица?

Замънка и захъмка. Предвидимо.

— Само имената — допълних аз. Той погледна листа и се намръщи. Не можеше да чете. — Шило? Сигурно добре се плува в кладенеца с подобна компания…

Той преглътна и огледа залата. Аз пък стрелнах с поглед мъжа до камината. Не беше помръднал по време на двубоя. Дори и сега се взираше в нас с очевидно безразличие.

Съдържателят ми изброи имената. Някои ги имаше в списъка ми, други — не. Приех, че липсващите във веригата са просто местни хвалипръцковци. Еша беше добре и надеждно проучен.

И последният труп изчезна. Дадох на Шилото малка златна монета. Той се опули. Клиентите му го огледаха недружелюбно. А аз му се ухилих.

— За направените услуги .

Шилото побледня и се втренчи в монетата. Това беше целувката на смъртта. Клиентите му ще си мислят, че ни е помогнал да устроим засадата.

— Хванах те за топките — прошепнах. — Искаш ли да се измъкнеш жив оттук?

Той ме погледна със страх и омраза.

— Кои, по дяволите, сте вие, момчета? — настоя с дрезгав шепот.

— Черният отряд, Шило! Черният отряд…

Не знам как успя да го направи, но пребледня още повече.

Беше студен и сив ден — безветрен, мъглив и мрачен. Разговорите в „Желязната лилия“ не вървяха, като изключим киселите едносрични възклицания пред мизерния огън.

Скоро заръмя и дъждът омота града в тюлените си завеси. Кафеникави и сиви силуети обезсърчено се свиваха по протежението на мръсната, кална улица. Беше ден, насилствено изтръгнат от утробата на отчаянието. В кръчмата си Скубльо Кестенявия отмести поглед от търкането на халбите. На това му викаше „да отръскаш праха“. Вече никой не използваше калпавите му съдини, защото никой не купуваше и евтиното му, кисело вино. Хората не можеха да си го позволят.

„Лилията“ се издигаше от южната страна на Цветната улица. Тезгяхът на Скубльо гледаше към входа на потъналата в здрач обща зала. За влизащите откъм светлата улица клиенти орлякът малки масички, обградени с люпилото си разнебитени столчета, се превръщаха в опасен лабиринт. Препятствията се разнообразяваха и от половин дузина неодялани опорни колони. Талпите на тавана се спускаха твърде ниско за по-висок човек. Напуканите и изкорубени дъски на пода скърцаха и пропускаха всичко разлято.

По стените прашасваха напълно безполезни старовремски вехтории и странни дрънкулки, които разни клиенти бяха оставили или забравили. Скубльо Кестенявия беше твърде мързелив, за да реши да ги почисти, а още по-малко да вземе да ги свали.

Общата зала обикаляше тезгяха му и стигаше до огнището с най-добрата маса пред него. В задния ъгъл — на метър от кухненската врата, където дори отблясъците на огъня проникваха рядко, се намираше и стълбището към стаите за гости.